Уилям Сароян - Гордият поет

Единственото, което бе сторил, за да промени Ед, беше да го попита една вечер замислял ли се е някога за женитба. Ед каза, че е мислил. Извади от джоба на униформата си моментална снимка и я подаде на А. Л. Бийти.

— За това момиче съм сгоден — каза той.

А. Л. Бийти спусна очилата от челото си и погледна снимката.

— Колко годишно е това момиче, Ед? — попита той.

— След три месеца ще навърши тринайсет.

А. Л. Бийти подаде снимката на писателя, който видя едно момиче в бански костюм с чудесно тяло и детско лице.

По-късно Ед ми каза:

— От месеци насам тя е мое момиче, ако разбираш какво значи това. Майка й, разбира се, знае всичко. Но не сме сгодени. Просто казвам така на стария, за да не се тревожи.

— А защо мислиш, че се тревожи?

— Знам, че се тревожи. Откакто на шест години си изгубих ръката, всички се тревожат за мен, особено момичетата и жените. Та така. Дай сега да видим какво си написал тази вечер. Колко стиха си измислил?

— Изобщо нищо не съм написал — казах аз.

— Добре, докато напиша моето, ще пишеш и ти, а после ще видим какво се е получило.

Почнах да пиша едно стихотворение, мислейки си за нещата, които се бяха случили тази вечер и за стиховете на Т. С. Елиът, Едгар Лий Мастърз, Езра Паунд, Карл Сандбърг, Вейчъл Линзи и още един-двама, чиито творби се бяха запазили повече или по-малко свежи в паметта ми през 1922 година, но още не бях написал двайсет и два-три стиха — в онези дни стихотворенията се пишеха по-дълги, — когато Ед се обади:

— Прочети това и виж дали ще излезе нещо.

Подаде ми три листа, гъсто изписани на машината, й отидохме и двамата в ъгъла, до писалището на Дж. Д., за да не ни чува А. Л. Бийти.

Прочетох стихотворението на Ед, мислейки за него, докато го четях, а като свърших, известно време не продумах нищо, за да го възприема по-цялостно.

— Какво мислиш за него?

— Малко е чувствено — отвърнах.

— Знам. Какво друго?

Помислих още малко за стихотворението, препрочитайки някои строфи, после попитах:

— Коя е Лела?

— Жената на Фаунтин Уей, тази вечер й занесох телеграма. Телеграмата е от съпруга й в Бейкърсфийлд. Съобщава, че няма да се върне по-рано от петък, т.е. в други ден. Обади ми се, ако утре вечер има нещо за носене нататък. Обещах й, че ще гледам да се измъкна и да й занеса стихотворение, написано специално за нея.

— А не пишеш ли стихове, които да не са чувствени? — попитах го аз.

— Не — отвърна Ед. — Другите за нищо не стават. Това е май длъжко, но не можеш да си представиш колко бързо се прочита едно дълго стихотворение. Не ти отнема повече от четири-пет минути, освен ако не го четеш бавно, а тогава пък не звучи добре. Но се надявам, че тя ще го хареса, затова го и написах. Прочети сега твоето или ако искаш, аз да го прочета.

— Ти го прочети.

Ед прочете моето стихотворение и добави коментара си към него толкова бързо, че изглеждаше като последна строфа:

— Много е хубаво, часът е един, ще се видим утре.

Ед работи три месеца, после изведнаж изненада Дж. Д. и всички други с оставката си.

Директорът бе просто разстроен. Не можеше да проумее Ед. Почти всеки месец поне по веднъж Ед идваше в пощата около полунощ, приказвахме, докато стане време за затваряне, после се мяташе на велосипеда си и заминаваше. Около година след напускането веднъж пак се яви и ме помоли да прочета последното му стихотворение. Изненадах се, понеже беше само от четири стиха.

— Зная, че е много хубаво — каза Ед, — затова няма да те питам какво мислиш за него. Искам да ти кажа, че съм решил да се оженя. Тя вече навърши четиринайсет години и при това е бременна. Мислиш ли, че Дж. Д. ще ми разреши да се върна пак на работа?

— Не зная.

— Би ли поговорил утре с него? — попита Ед. — Ще дойда към полунощ да разбера какво ти е казал. Миналия път не се опитах да науча телеграфия, но кажи му, че ако ме върне отново на работа, този път ще се постарая.

На другия ден, точно преди да поема смяната, говорих с директора. Той се разсърди и ме попита защо Ед не е дошъл да говори сам за себе си.

Предадох това на Ед следващата нощ.

— Този път ще работя истински — каза Ед. — Няма да бъде като тогава. Не можеш ли да му предадеш?

— Не, ти сам говори с него — казах аз. — Той ще се разсърди. А не искам пак да го ядосвам.

— Срам ме е да говоря с него — рече Ед.

— Какво приказваш!

— По дяволите! Срам ме е пак да искам работа. Срам ме е, дето искам да се науча на телеграфия, за да си осигуря прехраната, да се оженя и да стана като всички други. Това е. Щом не иска да ми помогне, все едно. Аз не мога да говоря с него. Утре вечер пак ще дойда. Ако ти го попиташ, добре. Ако не можеш — пак добре. Ако се ядоса, добре. Ако каже, че пак мога да се върна на работа, и това добре. Иначе всичко да върви по дяволите! Аз направих каквото зависеше от мен.