Уилям Сароян - Зимните лозари

На другия ден отидох в колибата сред лозята, където живееха мексиканците. Огледах колибата, хвърлих по един поглед към сеньор Тейпия, жена му и децата им, Хосе, неговата жена и децата им, Панчо и двете ловджийски кучета, котката с четирите котета и няколкото кокошки, натъркаляни в малкия, притегнат с телове дом. Това, което видях, изглеждаше грозно, направено както дойде, злочесто, но същевременно, заради Ороско, всичко съдържаше и някаква красота и достойнство.

Ито идваше на работа с велосипеда си от Сейнджър, където държеше мебелирана стая при едно японско семейство. В него долавях безкрайна самота, мъка и мъжество и сега дори и неговият велосипед ми изглеждаше нещо повече от обикновен велосипед.

Малко преди седем часа с камион идваше нашият надзирател, поздравяваше и ни откарваше до мястото, където ще работим, тъй че да почнем точно в седем. Обикновено оставаше да ни погледа как работим, докато си допуши цигарата и после заминаваше. Знаехме, че ще се върне малко преди свечеряване да види колко сме изработили и да ни изчисли надниците. Понякога взимаше от някого ножиците и обрязваше бавно две-три лози, но не за да ни показва как да го вършим. Просто обичаше от време на време да обрязва по няколко лози. А понякога ни казваше да свършваме двайсет-двайсет и пет минути по-рано, но и последния час ни броеше за пълен. Имахме едночасова обедна почивка и мексиканците се връщаха в къщи да се нахранят с топло ядене, а сеньор Ито и аз сядахме да си изядем сандвичите. Надзирателят ни беше арменец, който на времето бил професионален борец. Веднъж победил самия Станислав Збишко и имал хубави мачове със Стрейнджлър Луис и Джими Лъндъс, дори един-два пъти ги е побеждавал. Казваше се Назарет. Ушите му бяха като карфиол, а носът гърбав. Никога не ми говореше на арменски пред другите, за да не се почувстват пренебрегнати. Говореше на общия за всички ни език.

И сега, тази сутрин, като видя списанието за изкуство, което бях донесъл заедно с храната си, той попита:

— Какво си донесъл тук, момче?

— Едно списание.

— Какво списание?

— За изкуство.

— С картинки?

— Да.

Попита ме дали може да разгледа списанието и бе много доволен да открие в него репродукция от картина на Джордж Билоуз, изобразяваща голям мач по борба.

Остави внимателно списанието до храната ми на една обрязана чаталчеста лоза и си отиде.

Известно време лозарите работеха мълчаливо, замислени за различни неща и в очакване.

След малко аз попитах:

— Кой е Хосе Клементе Ороско?

Не очаквах някой да знае, защото се смята, че изкуството и работниците са от различни светове.

След известно време сеньор Тейпия отговори:

— Сеньор Ороско е велик мексикански художник.

— Виждали ли сте негови неща?

— Да, по стените на мексиканските сгради — отвърна сеньор Тейпия. — А ти познаваш ли творчеството на Хосе Клементе Ороско?

— Погледнете — рекох, — вчера открих това списание във Фресно и в него има репродукции от някои картини на сеньор Ороско.

— Какво мислиш за тях?

— Мисля, че са велики.

— Не ти ли се струват… грозни?

— Не, сеньор.

— Това са картини на мизерията, страданието, мъката, глада и гнева и въпреки това ти смяташ, че са велики?

— Да, сеньор. А вие?

Сеньор Тейпия замълча за миг, преди да отговори. Поглади краищата на мустачките си, а през това време Хосе, Панчо и Ито го гледаха и чакаха какво ще каже, макар и да не знаеха нищо за Ороско.

— Да, сеньор Уили — каза Тейпия. — Си, сеньор. Само съм изненадан, че ти откриваш и оценяваш неговото изкуство, защото това е такъв вид изкуство, което мнозина отхвърлят с лека ръка.

Лозарите се върнаха към работата си и дълго мълчаха. Накрая Ито проговори.

— Багаро — рече той и ние знаехме, че мисли за своето престъпление.

— Предполагам, че трябва да е имало и друга подбуда — рече Хосе.

— Не — отвърна Ито, — той играеше нечестно и това беше всичко.

— Ако си помислите внимателно, сеньор Ито — продължи Хосе, — сигурен съм, че ще откриете съвсем друг повод, въпреки че се е случило толкова отдавна.

— Мислил съм за това трийсет години — отвърна Ито. — Никакъв друг повод нямаше.

Сега заговори най-младият мексиканец.

— Когато сте напуснали онези заснежени места и сте дошли в Калифорния, вие сте били млад мъж, нали?

— Да, на трийсет и три години бях — от върна Ито.

— Не сте ли си намерил някое японско момиче за жена и за майка на децата ви?

— Не, сеньор Панчо — отвърна Ито.