Уилям Сароян - Моето верую

Влязох в сградата на Шеста улица, където се намират канцелариите на погребалната компания „Кипарисова алея“. И там съм работил.

Заместник-директорът ме беше посрещнал с въпроса дали смятам да правя кариера за цял живот в „Кипарисова алея“. Бях му отговорил „Да, сър“. Едва след това ме назначиха. Напуснах месец по-късно, но от работата си там придобих полезен опит. Спомням си как пред коледните празници заместник-директорът горчиво се оплакваше, че тази година не избухнала грипна епидемия, та обемът на работата за декември в сравнение с предишната година се намалил с 22%. „Но нали в края на краищата всеки ще хване грип?“ — отбелязах аз. Заместник-директорът повдигна очилата си от върха на носа върху челото, за да ме изгледа още веднъж.

„Аз съм писател — обясних му — още непубликуван.“

Тогава ме помоли да прегледам рекламите, които бе съчинил за компанията: Погребвайте само при нас. Срещу парите си получавате сума неща.

Казах му, че е гениален.

По Ембаркадеро прескочих до складовете на Дод, точно срещу пристан 17, защото и там съм работил един месец. Неприятното в тая работа беше вечната игра на зарове с докерите през обедните почивки — играехме или в празните товарни вагони, или зад купчините дървен материал. В края на седмицата не отнасях нищо у дома, но затова пък се сприятелих с великия играч на зарове, наречен Тестения тумбак. В тези обедни часове там долу, до водата, слънцето грееше страшно приятно и като се шлях вчера там, стори ми се, че отново виждам огромния старец да обявява гръмогласно кой колко е хвърлил. Спомних си и това — видеше ли, че не залагам, той съвсем правилно допускаше, че току-що съм загубил всичко и тайно ми пъхаше в ръката един-два сребърни долара, та отново да вляза в играта.

Веднъж, след като три дни поред не бях играл, с надеждата в събота вечер да ми остане някой долар в джоба, Тумбака взе да пита де кого срещне: „Бе, къде се дяна онова абисинче?“

А аз си седях в склада на Дод, гризех си сандвича и четях Джек Лондон.

На Карл стрийт 348 в същия този ден, на тринайсети октомври, само че преди двайсет години, отворих изпратения ми от издателство „Рендъм хаус“ пакет и видях първата си книга. Неописуем миг! Толкова се развълнувах, че не успях и цигара да свия. На третия път сполучих, взех жадно да дърпам и изпускам дима и не откъсвах очи от странния, почти невероятен предмет, произведение на изкуството и търговията. Каква книга, каква корица, каква титулна страница, какви думи, каква снимка! — сега стой пък гледай как ще ми налетят жените. Защото всъщност младият писател пише с очакването да го налетят красавици.

Уви, налитащите често не са толкова красиви. И това е една загадка, която и досега ме безпокои. Хубавите жени се хвърлят на тантурести дебелаци, собственици на дребни предприятия, хвърлят се на хирурзи, които непрестанно разказват за своите интересни случаи и постижения. Хвърлят се на млади мъже в черни ризи, с по пет копчета върху ръкавите на спортните си сака и без никаква видима издръжка, младежи, които с часове могат сладко-сладко да разказват снощните си нелепи похождения, така сякаш ще влязат с тях в историята.

Хубавите жени се въртят около всекиго, но не и около писателя.

Обикновените на вид, но умни жени понякога се завъртат и край писателите.

Обаче първата си книга, разбира се, не издадох само за да се завъртят хубавиците около мен. Далеч не за това.

Имах и намерението да революционизирам американската литература.

В началото на 30-те години думата революционизирам се радваше на голяма популярност и заедно с това внушаваше уважение, но днес само с помощта на специална анкета, организирана от мастит статистик, ще може да се измери успехът ми в революционизирането на американската литература. Да твърдя обаче, че моето писане не е имало никакъв ефект в американската литература, би било неточно. Бедата е там, че в по-голямата си част писанията ми влияеха на непризнати писатели, които си останаха непризнати, а да измериш такъв род влияние, се иска не само много въображение, но и дързост. Добрите писатели, върху които съм въздействал, бяха вече признати, някои от тях твърде отдавна, но истината е, че нещата ми наистина повлияха на тяхното писане — подобрението можах да забележа почти незабавно.

Забелязах го не само в разказите, а и в романите, пиесите и дори в киното.

Кое в моите съчинения е било може би полезно за съчинителството въобще?

Свободата.