Фред Саберхаген - Планетата на Берсеркера

Шьонберг намери проходимо място в пейзажа, където да приземи „Орион“ върху достатъчно равна и твърда скала, която да понесе тежестта му. Този път, преди да отвори люка, той взе от малкия стелаж досами него пушка и я приготви за стрелба. С отварянето на люка нахлу постоянният полифоничен грохот на буйните води. Шьонберг пое дълбоко въздух, изправи се и се огледа внимателно. Както и при предишното кацане, останалите бяха зад него. Селесте и Барбара не бяха облечени за леденото време и треперейки, се отдръпнаха назад. Въздухът миришеше на влага и студ, на размразяване и на чуждоземен свят. Пейзажът, който се разкриваше пред тях, бе твърде обширен и сложен, за да може да се възприеме бързо. Южните планини се издигаха високо и хвърляха сенки върху хребетите на север.

Излязоха веднага; оставаха само няколко стандартни часа до смрачаване. Шьонберг направи обичайната проверка на оръжията и на другата екипировка и попита за доброволци.

Атина веднага обяви, че е готова. Де ла Торе също каза, че би опитал. Суоми — и той, макар да нямаше намерение да убива нещо, което не го е нападнало. Изпитваше истинско желание да излезе за малко от кораба. Въпреки че, за да смекчат ефекта на затвореното пространство при проектирането на интериора на „Орион“, бяха използвани всички трикове на психологията на заобикалящата среда, пътешествието все пак бе сбрало шестима души на малко място. Тъй като Суоми знаеше всичките номера на проектантите, те имаха най-малък ефект върху него. Барбара и Селесте решиха да не излизат на лов този ден, след като Шьонберг им даде да разберат, че такова е и неговото предпочитание. Обеща им по-спокоен пикник на сутринта.

— Ще вървим по двойки — обяви Шьонберг, след като всичко бе готово. — Гус, ти си ловувал и преди, макар и не на тази планета. Бих предложил с Атина да се поразходите из ей оная долина.

От изходния люк се виждаше как тя се простира пред тях — започваше трийсет-четирийсет метра след каменистия терен, където бе кацнал „Орион“, километър и половина леко извит и покрит със зеленина склон преминаваше в покрит с лед каньон, в чиято основа бе започнал да пробива пътя си нов буен поток.

— Ей там, в долния край, където склонът преминава в каньон, растителността може да достига и човешки бой. Трябва да има дванайсет-тринайсет вида тревопасни животни.

— На толкова малко място? — прекъсна го Де ла Торе.

— На толкова малко място. — Предвкусвайки лова, Шьонберг изглеждаше по-спокоен и весел, отколкото през цялото пътешествие досега. — Тук през пролетта животът не просто се размразява, той изригва. В тази долина трябва да има и големи хищници, дано не греша. Не бива да изскочат срещу вас на една ръка разстояние, затова заобикаляйте по-високата растителност. Карлос и аз ще поемем по горната пътека. — Тя се извиваше по скалистия склон от другата страна на кораба. По време на спускането им Суоми бе зърнал високите ливади в тази посока. — Може да открием нещо наистина изгладняло там горе: току-що излязло от пещерата си и запътено към долината за първото си ядене от година или две насам.

Високи обувки, топло облекло, оръжия, комуникатори, екипировка за аварийни ситуации — всичко бе наред. Суоми слезе последен по рампата и обувките му изхрущяха върху хънтърската почва. Едва бе слязъл от рампата, и тя започна да се сгъва и прибира. Ако компаньонките си останеха в кораба със затворен люк, щяха да бъдат в пълна безопасност, докато мъжете се завърнат.

Атина и Гус им махнаха и тръгнаха надолу, а филизите на тревоподобната растителност, покрила земята, се увиваха около обувките им.

— Върви напред по пътеката — рече Шьонберг и посочи нагоре. — Сигурен съм, че си добре с нервите, но е въпрос на принцип: не обичам, когато изскочи нещо, по което си струва да се стреля, ловец новак да е със заредена пушка зад гърба ми. — Ако и думите да не бяха мили, тонът му бе шеговит, а и изражението му бе весело и дружелюбно. Явно с Шьонберг в момента всичко бе наред, гореше от нетърпение да потеглят.

Всъщност нямаше пътека, която да следват, но Суоми пое по хребета на хълма, който си бе естествен път и който Шьонберг сигурно бе имал предвид.

Още с първите стъпки на изкачването Суоми изпадна във възхита от окръжаващия го свят. Навсякъде, където топенето на зимния лед бе разкрило дори само няколко сантиметра почва, се виеше буйна растителност. Не се виждаха подобни на дървета растения, явно всичко бе започнало да расте преди няколко дена или седмици. В по-голямата част от терена тревоподобните и лианоподобни растения не бяха по-високи от кръста, но тук-там растяха толкова нагъсто, че човек не можеше да зърне земята между стъблата им. Растенията се бореха като обезумели, безмилостно, за вода, за топлина и слънце, стремяха се да израстат, да получат колкото се може повече от влажния сезон, преди да започне дългата, изпепеляваща суша на лятото.