Фред Саберхаген - Планетата на Берсеркера

Тонът й бе уверен, сякаш знаеше за какво говори, макар навярно да бе прочела просто същата разпечатка, която и Суоми бе изучавал одеве. Никой друг, освен Шьонберг, не бе идвал тук преди, а и самият той не бе особено разговорлив за предишното си пътешествие. С няколко думи ги увери, че ще се насладят на един великолепен спорт, накратко ги предупреди за някои опасности, от които трябва да се пазят — и толкоз. Сигурно бе идвал на Хънтърс няколко пъти. Трябва да бе на триста години, че и повече; трудно бе да се прецени това, след като възраст от петстотин години не бе нещо необичайно. Стига централната нервна система да издържи, останалите органи по принцип можеха да бъдат ремонтирани или при нужда — подменени.

По интеркома прозвуча гласът на Шьонберг:

— Скоро навлизаме в атмосферата, народе. След двайсет минути ще бъде изключена изкуствената гравитация. Подредете и застопорете нещата си и се настанете в салона или в кабините си.

— Слушаме те в стрелбището — отвърна Суоми. — Тръгваме.

Той и Атина се заеха да привържат пушките на стелажа, както и всичко останало, което би могло да се разлети, ако маневрирането в състояние на безтегловност по някаква причина станеше опасно.

Няколко минути по-късно Суоми вече наблюдаваше спускането им на екраните-стени в салона. Планетата, която бе не по-голяма от звездичка, когато я бе видял за последен път, сега беше над тях, или така поне изглеждаше. Нарасна още, сетне се премести под тях, след като Шьонберг промени позицията на кораба, разстла облачна мрежа да улови „Орион“, а най-накрая се превърна в свят с хоризонт, към който да се придържат. Синкавобялото слънце придоби жълтеникава отсянка, когато започнаха да го виждат вече през атмосферата на планетата.

Земята долу бе планинска, сурова. Досущ както повечето планети, отвисоко Хънтърс изглеждаше ненаселена. Тук това впечатление се запази, дори когато слязоха на няколко километра височина.

Шьонберг, сам в командния мостик, пое изцяло управлението от компютрите, поведе ръчно кораба, като бързо местеше поглед от един монитор на друг. В салона можеха да го видят на телевизионния екран за пътници. Бе очевидно, че на практика нямаше никакво движение в атмосферата на Хънтърс и не съществуваше заплаха за катастрофа във въздуха.

Сега Шьонберг следваше някаква река, всъщност маневрираше между стените на дълбок каньон. Възвишенията се издигаха и сетне потъваха под „Орион“, когато той променяше курса встрани от речното корито, като същевременно непрекъснато намаляваше скоростта. Най-накрая в полезрението им, в началото на някакъв проход, се появи подобно на хижа здание с дървени пристройки; целият комплекс бе обрамчен с ограда. Почти нямаше равно място, но Шьонберг без проблеми приземи кораба върху голата земя на около петдесет метра от оградата. От сферичния метален корпус се спуснаха солидни подпори, които да поемат тежестта му и да го поддържат изправен. Едва доловимо поклащане подсказа, че управляващият е изключил задвижването. Корабът използваше за маневриране в атмосферата същите безшумни сили, както в Космоса — макар и в близост до маси с размерите на планета да бе необходимо повече внимание — и бе в състояние да кацне на каквато и да е повърхност, която може да поеме тежестта му.

Очевидно кацането им бе наблюдавано, защото още щом задвижването бе изключено, от портата в оградата започнаха да излизат хора, облечени с еднообразни дрехи. Пристигането на космически кораб бе вълнуващо събитие, но нищо повече. Импровизираният комитет по посрещането — шестима или осмина души, не се поколеба да се приближи.

След като корабът се закрепи устойчиво на земята, Шьонберг стана от мястото си и се запъти към главния люк, отвори го, без да се бави, и натисна бутона за спускане на рампата. Преди отпътуването той и останалите бяха взели имунологични мерки, а корабът бе третиран от медиците, за да се избегне пренасянето на опасни микроорганизми на тази планета с примитивно здравеопазване.

Туземците чакаха на няколко метра от кораба; жените — с дълги роби и тежки престилки, повечето от мъжете — с работни комбинезони. Неколцина държаха в ръце примитивни ножове и мотики.

Един усмихнат млад мъж, по-добре облечен от другите (ботушите му бяха по-контешки, макар и тежки като на останалите), с къс меч в украсена ножница на кръста, пристъпи напред.

— Е, добре дошли. — Говореше на общия език, но за ухото на земния жител — с тежък, макар и разбираем, акцент. — Доколкото си спомням, ти си мистър Шьонберг.