Емил Зола - Терез Ракен

— Как е баща ти? — запита го той.

— Не знам — отговори Лоран. — Скарани сме. От пет години не си пишем.

— Ами! — възкликна Камий, поразен от подобно чудовищно явление.

— Да, той е чудак и си има свои идеи… Понеже постоянно се съди със съседите си, изпрати ме в колеж с надежда след време да намери в мое лице адвокат, който да печели всичките му дела… О, татко Лоран има само утилитарни амбиции. Той иска да извлече полза от всичките си лудории.

— А ти не искаше ли да станеш адвокат? — запита Камий още по-удивено.

— Бога ми, съвсем не… — засмя се приятелят му. — Две години се преструвах, че ходя на лекции, за да получавам издръжката от хиляда и двеста франка, която ми даваше баща ми. Живеех с един приятел от колежа, който е художник, и започнах и аз да рисува. Забавно ми беше. Това е весел занаят и никак не е уморителе. Пушехме и бъбрехме по цял ден…

Семейство Ракен го гледаше с широко отворени удивени очи.

— За нещастие — продължи Лоран, — и това не можеше да продължава вечно. Баща ми узна, че го лъжа, лиши ме от стоте франка на месец и ми нареди да се върна да копая земята с него. Опитах се тогава да рисувам картини със свещени сюжети; лоша търговия… Понеже ми стана ясно, че ще умра от глад, запратих изкуството по дяволите и си потърсих работа… Баща ми все кога да е ще умре; чакам този ден, за да си поживея, без нищо да работя.

Лоран говореше всичко това с невъзмутимо спокойствие. С няколко думи се обрисува чудесно. Всъщност той беше чисто и просто мързеливец, у когото преобладаваха груби инстинкти и ясно определени желания за лесни и трайни наслади. На това едро, мощно тяло му беше необходимо само бездействие, леност и ежечасно удовлетворяване на страстите. Би искал добре да се храни, добре да спи, да си поживее нашироко, без много-много вълнения, без да насилва съдбата.

Адвокатската професия го изплашила, а тръпки го побивали само при мисълта да копае земята. Отдал се на изкуството с надеждата, че то ще бъде подходящ занаят за лентяй като него, струвало му се, че леко ще се справи с четката; вярвал в лесния успех. Мечтаел за живот, изпълнен с евтини удоволствия, красив живот, с много жени; да се изтяга по дивани, да се отдаде на ядене и пиене. Мечтата тряла, докато дядо Лоран пращал пари. Но когато младият човек, който по това време вече бил навършил тридесетте, съзрял на хоризонта оскъдицата, той се позамислил; обзел го страх пред лишенията, не би се решил да изкара и един ден без хляб дори заради най-голямата слава в изкуството. Той запратил, както сам казваше, рисуването по дяволите още същия ден, в който се уверил, че то никога няма да задоволи големите му апетити. Първите му опити били под всякаква посредственост. Селският му поглед обгръщал непохватно и грубо природата. Платната му, като че ли кални, лошо построени, разкривени, не издържали критика. Впрочем той не бил кой знае колко честолюбив като художник и не изпаднал в черно отчаяние, когато се наложило да захвърли четките. Съжалявал от сърце само за ателието на приятеля си от училищната скамейка, просторно ателие, където така сладострастно се търкалял четири-пет години. Мъчно му било също за жените, които идвали да позират и чиито прищевки били достъпни за кесията му. Този свят на груби развлечения разпалил в него плътски желания. Въпреки това скоро свикнал с чиновничеството, задоволявал се с безсмисленото съществуване и от ден на ден все повече обиквал тази работа, която не го уморявала и притъпявала ума му. Само две неща го дразнели — липсата на жени и храната в евтините ресторанти, която не задоволявала лакомството му.

Камий го слушаше и го гледаше с наивно удивление. Този хилав момък, чието отпуснато слабо тяло никога не бе потръпвало от желание, копнееше по момчепшки за живота в ателието, описан от приятеля му. Той мечтаеше за тези жени, които излагат на показ голите си тела. Започна да разпитва Лоран:

— Нима там идваха жени, които ей така, направо се разсъбличаха пред тебе?

— Разбира се — отговори усмихнато Лоран, като гледаше Терез, която силно бе пребледняла.

— Това сигурно ви е поставяло в много неловко положение… — продължи Камий с детински смях. — Аз бих се засрами. Сигурно и ти първия път си стоял като глупак.

Лоран разглеждаше внимателно огромната си разтворена длан. Пръстите му леко потрепваха, червени петна избиха по бузите му.

— Първия път — започна той, сякаш говореше на себе си — мисля, че това ми се стори напълно естествено… Много е забавно, дяволското му изкуство, само че не носи ноти стотинка… Модел ми беше една чудна червенокоса жена: с гъвкава, блестяща плът, с пищна гръд, с такива широки бедра…