Един път седмично, в четвъртък вечер, семейство Ракен приемаше гости. Запалваха голяма лампа в трапезарията и слагаха на огъня чайник с вода. Това беше истинско събитие. Тази вечер се отличаваше от всички останали през седмицата; тя се превърна в нещо като традиция за семейството — весело еснафско пиршество. В тези дни си лягаха в единадесет часа.
Госпожа Ракен срещна в Париж един свой стар приятел, полицейския комисар Мишо, който бе служил във Вернон двадесет години и с когото бяха живели в една и съща къща. Там се бяха сближили, но когато вдовицата продаде магазина си и се настани в къщата на брега на реката, те малко по малко престанаха да се виждат. Мишо напусна провинцията няколко месеца по-късно и се настани в Париж на улица Сен, където преживяваше мирно и тихо със своите хиляда и петстотин франка пенсия. Един дъждовен ден срещна своята приятелка в пасажа на Пон-Ньоф; още същата вечер получи покана за вечеря у семейство Ракен.
Така четвъртък стана приемен ден. Бившият полицейски комисар свикна акуратно да идва един път седмично у тях. Накрая започна да води и сина си Оливие, висок, сух и мършав тридесетгодишен мъж, женен за дребна, вяла, болнава жена. Оливие работеше в полицейската префектура с три хиляди франка заплата, която предизвикваше страшна завист у Камий; беше началник канцелария в полицията по поддържане реда и сигурността. Още от първия ден Терез намрази този надут и бездушен момък, който си въобразяваше, че с мършавото си, върлинесто тяло и с присъствието на слабоватата си клета женица удостоява с кой знае какво щастие магазинчето в пасажа.
Камий доведе още един гост, стар служител от Орлеански железници. Гриве имаше двадесет години служба. Беше началник канцелария и печелеше две хиляди и сто франка. Той раздаваше работа в канцеларията, затова Камий проявяваше известно уважение към него; надяваше се, че един ден, след десетина години, когато Гриве умре, той ще го замести. Гриве беше възхитен от приема на госпожа Ракен и ги подещаваше всяка седмица със забележителна точност. След шест месеца посещението в четвъртък стана за него нещо като дълг: той ходеше в пасажа на Пон-Ньоф, както всяка сутрни отиваше в канцеларията си, машинално, сякаш воден от животински инстинкт.
Приемите се оживиха. В седем часа госпожа Ракен запалваше огъня, поставяше по средата на масата лампата и до нея доминото, избърсваше приборите за чай, които обикновено стояха в бюфета. Точно в осем часа старият Мишо и Гриве се срещаха пред магазинчето, идващи единият от улица Сен, другият от улица Мазарин. Те влизаха заедно и тогава цялото семейство се качваше на първия етаж. После сядаха около масата и чакаха Оливие Мишо и жена му, които винаги закъсняваха. Когато се съберяха всички, госпожа Ракен наливаше чая, Камий изсипваше върху мушамата доминото и всеки се задълбочаваше в играта. Чуваше се сам тракането на жетоните. След всяка партия играчите спореха две-три минути, после отново настъпваше тягостна тишина, нарушавана само от сухо тракане.
Терез играеше с такова безразличие, че вбесяваше Камий. Тя държеше на коленете си голямата пъстра котка Франсоа, която госпожа Ракен бе донесла от Вернон, и я галеше с едната си ръка, докато с другата поставяше жетоните. Вечерите в четвъртък бяха за нея истинско мъчение; често се оплакваше, че не й е добре, че има мигрена, само за да не играе, а да стои бездейна, полузаспала. Облакътена на масата, опряла буза на ръцете си, тя наблюдаваше гостите на леля си и на мъжа си през жълтия задимен облак, който изпускаше лампата. Всичките тези физиономии я дразнеха. Тя местеше поглед ту към един, ту към друг, изпълнена с дълбоко отвращение и глухо раздразнение. Бледото лице на стария Мишо бе покрито с червени петна, безжизнено лице на вдетинен старик; Гриве беше с кръгли очи и тънки устни и това му придаваше глупашко изражение. Оливие, който беше само кожа и кости, важно крепеше на смешното си тяло ъгловатата си безлична физиономия. Колкото до Сюзън, жената на Оливие, тя беше страшно бледа, с блуждаещи очи, с безцветни устни и измито лице. И сред всичките тези безобразни и зловещи фигури, които я заобикаляха, Терез не вицдаше нито един истински човек, нито едно живо същество. Понякога изпадаше в същинска халюцинация, струваше й се, че е жива погребана под земята заедно с някакви трупове-марионетки, които обръщаха глава, движеха ръце и крака, когато им дръпнат конците. Гъстият въздух в трапезарията я задушаваше, мълчанието, от което я побиваха тръпки, и жълтеникавата светлина на лампата я изпълваха със смътен ужас и необяснима тревога.
Читать дальше