Емил Зола - Пари

От силно вълнение лицето на Жордан се бе сгърчило и сълзи, които се мъчеше да задържи, изпълваха очите му.

— Това ли направи, мила женичке, това ли направи!

— Ами да, не искам повече да се безпокоя! Какво от това, че съм слушала глупости, щом като ще те оставят да работиш спокойно!

И тя започна да се смее сега, като разказваше за посещението си при Буш в мръсната стая с папките, за грубия начин, по който той я приел, за заканите му, че няма да им остави нито една дрипа, ако в момента не му бъде изплатен целият дълг. Смешното било, че тя си направила удоволствието да го накара да излезе от кожата си, като му оспорила законното право над този дълг, на тия полици за триста франка, нараснали с разноските на седемстотин и тридесет франка и петнадесет сантима, които той навярно е купил за сто су при някоя разпродажба на стари парцали. Той се задушавал от ярост; най-напред защото бил загубил много време и бил положил много труд в продължение на две години, за да намери длъжника; така че заради умението му, проявено в това търсене на човека, не следвало ли да бъде възнаграден за всичко? Така се падало на тези, които той успявал да залови? Накрая той все пак взел петдесет франка, защото от предвидливост бил винаги готов да се споразумее.

— Ах, мила женичке, колко си смела и колко те обичам! — каза Жордан и в увлечението си целуна Марсел, макар че в този момент минаваше секретарят на редакцията.

После с тих глас я попита:

— Колко ти останаха за в къщи?

— Седем франка.

— Добре! — подзе той много щастлив. — Има с какво да прекараме два дни и няма да искам аванс, който впрочем ще ми откажат. Това много ми тежи… утре ще отида да проверя във „Фигаро“ дали ще ме отпечатат една статия. Ах, ако завърша моя роман и ако той добре се продава!

Марсел също го целуна.

— Да, всичко ще тръгне много добре!… Нали ще се приберем заедно? Ще бъде много мило и ще си купим за утре една херинга от ъгъла на улица „Клищи“, където видях прекрасни. За тази вечер имаме картофи със сланина.

След като помоли един колега да прегледа неговите коректури, Жордан тръгна с жена си. Впрочем Сакар и Юре също излязоха. Когато бяха на улицата, точно пред вратата на вестника спря купе, от което видяха да слиза баронеса Сандорф, която ги поздрави с усмивка и пъргаво тръгна към редакцията. Понякога тя посещаваше Жантру. Сакар, когото силно възбуждаше със своите големи, обкръжени със синьо очи, бе готов да се върне.

Горе в кабинета на директора баронесата не пожела дори да седне. Като минавала, била дошла да го поздрави, с единствената цел да го попита дали знае нещо ново. Въпреки че той сега заемаше такъв пост, тя продължаваше да се отнася към него както по времето, когато той ходеше всяка сутрин при баща й, господин Ладрикур, и с дълбоки поклони като борсов комисионер чакаше да получи някой ордер. Баща й беше възмутително груб и тя не можеше да забрави ритника, с който той бе изхвърлил навън Жантру, когато бе изпаднал в ярост след една голяма загуба. А сега, когато той бе при извора на новините, тя отново бе станала близка с него и се мъчеше да го разпитва.

— Е, няма ли нещо ново?

— Вярвайте ми, нищо не зная.

Но тя продължаваше да го гледа с усмивка, уверена, че той не иска да каже нищо. За да го принуди към откровеност, заговори за тази глупава война, която можеше да избухне между Австрия, Италия и Прусия. Спекулата се развихряше, започваше страшно спадане на италианските фондове, както и на всички други ценни книжа. Била доста загрижена, защото не знаела докога да следи това явление, тъй като вложила значителни суми до следващата ликвидация.

— Вашият съпруг не ви ли осведомява? — попита шеговито Жантру. — Нали той заема отговорно място в посолството.

— О, моят съпруг! — прошепна тя с презрителен тон. — От моя съпруг аз нищо вече не мога да изтръгна.

Той още повече се развесели, подхвърли и други думи, дори намекна за главния прокурор Делкамбр, любовника, който, както се говореше, плащал загубите й, когато тя решавала да ги плати.

— Ами и приятелите ли не знаят нищо, нито тия от двореца, нито тия от Върховния съд?

Тя се престори, че не е разбрала, и с умоляващ тон продължи да говори, като не го изпускаше из очи:

— Хайде, бъдете любезен… вие знаете нещо.

В бясното си увлечение по всички фусти, нечисти и елегантни, които се докосваха до него, той веднъж се бе опитал да купи, както сам грубо се изразяваше, тази отчаяна борсова играчка, която се държеше с него толкова фамилиарно. Но още при първата дума, при първия жест тя се бе възмутила с такова отвращение и с такова презрение, че той се закле да не повтаря опита. С този човек, когото баща й посрещаше с ритници! О, никога! Тя не бе стигнала още дотам.