Емил Зола - Пари

Най-много го укоряваше капитан Шав, братът на госпожа Можандр. Понеже не му стигаха хиляда и осемстотинте франка от пенсията, той играеше на Борсата; обаче беше хитра лисица, ходеше там, както чиновникът отива в службата си, оперираше само в брой, доволен, когато вечер се връщаше с двадесет франка; правеше предпазливи всекидневни операции, толкова скромни, че не можеха да го разорят. Неговата сестра му бе предложила стая в дома си, в къщата, която им бе станала доста широка, откакто Марсел се омъжи; но той бе отказал, искаше да бъде свободен, имаше си пороци; заемаше едностайна квартира в дъното на един двор на улица „Нолет“, в която непрекъснато се вмъкваха фусти. Печалбите му се превръщаха в бонбони и сладкиши за младите му приятелки. Той винаги бе предупреждавал Можандр, като му повтаряше да не играе, а да си гледа живота; а когато Можандр му крещеше: „Ами вие?“, той отвръщаше с енергичен жест: о, това било нещо съвсем различно, той нямал петнадесет хиляди франка рента — та затова! Играел по вина на това мръсно правителство, което експлоатирало старите ветерани, отнемало радостта на тяхната старост. Неговото главно възражение срещу играта беше, че математически играчът винаги трябва да губи: ако печели, удържат му за посредничеството и за марки; ако губи, пак плаща същите такси; така че, ако допуснем, че печели толкова пъти, колкото губи, пак ще трябва да плати от джоба си марките и посредничеството. В Парижката борса тия такси възлизат годишно на огромната сума от осемдесет милиона. И той повтаряше тази цифра — осемдесет милиона, които събират държавата, борсовите посредници и агенти.

На скамейката в дъното на коридора Марсел разказваше на съпруга си част от тази история.

— Мили мой, трябва да кажа, че попаднах в лош момент. Мама се караше на татко заради една загуба, която претърпяла на Борсата… Да, изглежда, че той не може вече да се измъкне. Много е глупаво, защото преди не признаваше нищо друго освен работата… Така че се караха, имаше и едни вестник „Финансов бюлетин“, който мама размахваше под носа му, като му крещеше, че нищо не разбирал и че била предвидила спадането. Тогава той намери друг вестник, „Есперанс“, и поиска да й покаже статията, от която бе почерпил сведението… Представи си, у тях е пълно с вестници, те се ровят в тях от сутрин до вечер и си мисля, нека бог ми прости, че и мама започва да играе, макар че толкова много се гневи.

Жордан не можа да удържи смеха си, тя бе толкова забавна, като се мъчеше с жестове да му представи сцената.

— Накратко, аз им казах за нашето затруднение и ги помолих да ни заемат двеста франка, за да спрем преследванията. Да беше ги чул как се развикаха: двеста франка, когато били загубили две хиляди на Борсата! Не съм ли се подигравала с тях? Да ги разоря ли искам?… Никога не бях ги виждала такива. Те бяха толкова мили към мен, бяха готови всичко да похарчат, за да ми правят подаръци! Трябва наистина да са полудели, защото какъв смисъл има да си развалят така живота, когато са толкова щастливи в своята хубава къща, без да имат неприятности, като ядат спокойно спечеленото с толкова труд състояние.

— Надявам се, че не си настоявала — каза Жордан.

— Не, настоявах и тогава те се нахвърлиха върху тебе… Виж как ти казвам всичко, бях се зарекла да скрия това от тебе, но се изпуснах… Повториха ми, че добре са предвидили тия неща, че не било професия да се пише във вестниците, че ние ще свършим в болница. И когато се разгневих и се готвех да си тръгна, пристигна капитанът. Ти знаеш, че чичо Шав винаги ме е обожавал. Та пред него те се вразумиха, още повече че той тържествуваше и питаше татко дали ще продължава да се оставя да го крадат… Мама ме дръпна настрана, мушна ми петдесет франка в ръката, като ми каза, че с тези пари сме могли да получим разсрочка за няколко дни, докато се оправим.

— Петдесет франка! Каква милостиня! И ти ги прие?

Марсел нежно хвана ръцете му, усмирявайки го със своето спокойно благоразумие.

— Хайде не се сърди… Да, приех ги и после много добре разбрах, че ти никога няма да се решиш да ги отнесеш на съдия-изпълнителя, и затова веднага отидох при него, при този съдия-изпълнител, ти го знаеш, на улица „Каде“. Но, представи си, той отказа да ги вземе, като ми обясни, че има категорични нареждания от господин Буш и че само господин Буш може да спре изпълнението. Ах, този Буш! Не мразя никого, но този ме ужасява и отвращава! Въпреки това аз изтичах до дома му на улица „Фейдо“, той се задоволи с тези петдесет франка и ние петнадесет дни няма да бъдем обезпокоявани.