Емил Зола - Пари

— О, господине, аз смело мога да кажа, че съм напълно доволен от нея. Тя е образована, честна. И, както я виждате, няма по-мило момиче.

Сакар наистина намираше очарователно това бледо цвете на парижката улица, това слабо и мило момиче с големи очи под малките къдрици на светлата му коса. То се оставяше да бъде обожавано от баща си, защото още беше целомъдрено и нямаше никакъв интерес да загуби тази си прелест — жесток и спокоен егоизъм в блясъка на бистрите й очи.

— Така че, господине, ето я вече на години за омъжване, а и точно имаме добър кандидат, сина на нашия съсед, книговезеца. Само че това момче има желание да се подреди и затова иска шест хиляди франка. Това не е много, той може да претендира за момиче, което да има повече. Трябва да ви кажа, че аз загубих жена си преди четири години и че тя ни остави спестяванията си от нейните малки доходи като готвачка, нали така?… Имам четири хиляди франка; но не шест хиляди, а младежът бърза. Натали също.

Момичето, което слушаше усмихнато и гледаше със своя толкова студен и решителен ясен поглед, одобрително рязко кимна с глава.

— Разбира се… Не искам да се залъгвам, трябва да се тури край по един или друг начин.

Сакар отново ги прекъсна. Той беше оценил човека — ограничен, много добър, привикнал с военната дисциплина. Освен това достатъчно бе, че е препоръчан от госпожа Каролин.

— Отлично, драги мой… Ще започна да издавам вестник, ще ви взема за разсилен… Оставете ми адреса си и довиждане.

Обаче Дьожоа съвсем не искаше да си отиде. Той продължи смутен:

— Господинът е много любезен, приемам службата с благодарност, защото ще трябва да работя, след като настаня Натали… Но аз дойдох за друго. Да, от госпожа Каролин и от още други хора узнах, че господинът ще започне големи работи и ще може да дава каквито си иска печалби на своите приятели и познати. Така че, ако господинът пожелае да се погрижи за нас, ако господинът се съгласи да ни даде от своите акции…

Сакар за втори път бе развълнуван, сега още по-развълнуван, отколкото първия път, когато графинята също му повери зестрата на дъщеря си. Този прост човек, този съвсем дребен капиталист от икономии, събирани су по су, не беше ли олицетворение на вярващата, доверчивата тълпа, огромната тълпа, която създава многочислената и солидна клиентела, фанатизираната армия, която въоръжава с непобедима сила всяка кредитна банка? Ако този славен човек бе дотичал така, преди още да е направена каквато и да било разгласа, какво ще стане, когато бъдат отворени касите на гишетата? Разнежен, той се усмихваше на този пръв малък акционер, в чието лице виждаше предзнаменованието на големия успех.

— Дадено, приятелю, ще имате акции.

Лицето на Дьожоа засия, сякаш му бяха съобщили неочаквано благоволение.

— Господинът е много добър… Нали след шест месеца ще мога с моите четири хиляди да спечеля две хиляди и по такъв начин да допълня сумата?… И тъй като господинът се съгласи, предпочитам да уредя работата веднага. Донесъл съм парите.

Той затърси, извади един плик и го подаде на Сакар, който стоеше неподвижен, мълчалив, възхитен и очарован от този последен жест. И страшният корсар, който досега бе ограбвал толкова капитали, избухна в добродушен смях, решил да обогати честно и този вярващ, човек.

— Но, драги мой, тези работи не стават така… Задръжте парите, аз ще ви запиша и вие ще платите, когато му дойде времето, и там, където трябва.

Този път вече той можа да ги отпрати, след като Дьожоа му благодари чрез Натали, чиято усмивка от задоволство озари нейните сурови и невинни хубави очи.

Когато най-сетне останаха сами, Максим се обърна към баща си и каза със своя дързък и подигравателен тон:

— Ето че даваш вече зестра на младите момичета.

— Защо не? — отвърна весело Сакар. — Хубаво е да влагаш пари в щастието на другите.

Той подреди някои книжа, преди да излезе от кабинета си. После изведнъж попита:

— А ти не искаш ли акции?

Максим, който се движеше със ситни крачки, се обърна с подскок и се изправи пред него.

— О, не, разбира се! За глупак ли ме смяташ?

Сакар размаха гневно ръка, намирайки в отговора липса на уважение и здрав разум, готов да му изкрещи, че работата е действително прекрасна, че наистина го намира за много глупав, ако смята баща си за обикновен крадец като другите. Но като го изгледа, изпита състрадание към своя нещастен син, изтощен на двадесет и пет годишна възраст, нареден, истински скъперник, толкова остарял от порочност и толкова загрижен за здравето си, че не си позволяваше вече никакъв разход на пари, нито някаква наслада, без да си направи сметка за ползата, която ще има. И съвсем успокоен и много горд с темпераментното неблагоразумие на своите петдесет години, той започна да се смее и го потупа по рамото.