Емил Зола - Пари

Именно във връзка с дома за трудово възпитание Сакар се запозна с принцеса Д’Орвиедо. Той беше един от собствениците на терена, който тя купи за този дом, една бивша градина с хубави дървета, граничеща с парка „Ньойи“ и булевард „Бино“. Беше я пленил с решителността си при уреждането на сделките и тя поиска пак да го види във връзка с някои затруднения с посредниците си. Самият той бе проявил интерес към мероприятията й, увлечен и очарован от грандиозния план, който възлагаше на архитекта: две монументални крила, едното за момчетата, другото за момичетата, свързани с главния корпус, предназначен за църквичката, общите помещения, администрацията и всички други служби; а всяко крило имаше огромен вътрешен двор, работилници и всякакви други помещения. Но като човек на размаха и блясъка, на големия жест и великолепието, той най-много се възхищаваше от разкоша, от огромната сграда, построена от материали, които ще надживеят вековете, от разхищението на мрамор, от облицованата с фаянс кухня, в която би могло да се изпече цял вол, от гигантските трапезарии с богата дъбова ламперия, от облените в светлина спални, украсени с весели картини, от склада за бельото, от помещението за къпане, от лазарета, обзаведен много взискателно; навсякъде имаше широки изходи, стълбища и коридори, проветрявани лете, отоплявани зиме; а цялата постройка бе обляна в слънце и изпълнена с младежка веселост, преливаща от благоденствие благодарение на голямото богатство. Когато, загрижен, архитектът намери за излишно цялото това великолепие и заговори за разходите, принцесата рязко го прекъсна: тя била живяла в разкош, сега искала да живеят така бедните, да се радват на свой ред тия, които създават лукса на богатите. Нейната идея фикс била именно тази мечта — да удовлетвори нещастниците, да им даде удобни легла и трапеза като на щастливи хора от този свят, не милостиня от парче хляб и мизерен одър, а охолен живот в дворец, в който да се чувствуват като у дома си и на свой ред да се наслаждават като победители. Но в това разточителство, в тия огромни сметки ужасно много я крадяха, цяла глутница предприемачи живееше от нея, независимо от загубите, които се дължаха на лошия контрол; злоупотребяваше се с името на бедните. Сакар бе човекът, който й отвори очите; той я помоли да го остави да провери сметките, впрочем съвсем безкористно, единствено за удоволствието, което ще му достави поставянето в ред на този безумен танц на милиони, на който се възхищаваше. Никога досега той не беше се показвал толкова добросъвестно честен. В това колосално и сложно дело той стана най-дейният, най-честният от сътрудниците — посвещаваше времето си, дори парите си само заради радостта, която изпитваше, когато огромни суми минаваха през ръцете му. Само него познаваха в дома за трудово възпитание, където принцесата никога не ходеше, Както не посещаваше и другите си фондации, криейки се в своите три малки стан като добрата невидима фея. Там Сакар беше обожаван, благославян, отрупван с голяма благодарност — проя̀ви на признателност, които на нея като че ли й бяха неприятни.

Навярно още тогава Сакар е имал някакво смътно намерение, което изведнъж, след настаняването му като наемател в двореца Д’Орвиедо, се избистри в силно желание. Защо изцяло да не се посвети на управлението на добрите дела на принцесата? Сразен в борсовите спекулации, той често изпадаше в униние, като не знаеше с какво ново да се захване; сега това желание беше едно просветление, внезапен апотеоз — да стане разпределител на тази царска благотворителност, да канализира този поток от злато, който да се излива в Париж. Останали бяха двеста милиона, какви дела още можеха да се сътворят, какъв град на чудесата можеше да се изгради! Като оставим настрана, че той ще направи плодоносни тия милиони, ще ги удвои, ще ги утрои, ще ги използува така, че да извлече от тях цял един свят. В страстното му увлечение всичко се разрастваше, той заживя само с тази опияняваща мисъл — да раздава безспирно с милионите милостиня, да наводни ощастливената Франция; разнежваше се, щеше да бъде съвършено честен, нито едно су нямаше да остава в ръцете му. Въображението му създаваше една гигантска идилия, идилия на един безразсъден човек, но без помен от желание да изкупи старите си финансови мошеничества. Още повече, че в края на краищата мечтата на целия му живот бе да завоюва Париж. Да бъде царят на благотворителността, богът, на когото се кланят бедните, да стане единствен и всеизвестен, целият свят да се занимава с него — това надминаваше амбициите му. Какви ли чудеса няма да направи, ако използува за добри дела своите организаторски способности, своята хитрост, своята упоритост, абсолютно пълната си липса на предразсъдъци? И ще прояви несъкрушима сила, която печели битки, пари, пълни сандъци с пари, пари, които понякога причиняват толкова злини, но пък ще направят толкова много добрини, ако бъдат използувани за удовлетворяване на неговата гордост и на желанието му.