Емил Зола - Пари

Но той буйно се изправи.

— Искам курс от три хиляди… Купувам и ще купувам още, макар да пукна… Да, да пукна и с мене да пукне всичко, ако не постигна и ако не задържа курс от три хиляди!

След ликвидацията на 15 декември курсът се повиши на две хиляди и осемстотин, на две хиляди и деветстотин. И на 21-ви в Борсата бе обявен курс три хиляди и двадесет франка, посрещнат с безумно въодушевление от тълпата. Нямаше вече истина, нито логика, понятието за стойността беше до такава степен извратено, че губеше всякакъв реален смисъл. Носеше се слух, че Гундерман, противно на обичайната си предпазливост, е поел страхотни рискове; в продължение на месеци, откакто поддържаше борбата за понижение, загубите му нараствали всеки две седмици при всяко повишение, и то с огромни скокове, и затова вече започваха да говорят, че ще си счупи главата. Мозъците се бяха побъркали, очакваха се чудеса.

И в този върховен момент, стигнал висините и почувствувал земята да се тресе, макар да изпитваше тайно страх от сгромолясването, Сакар беше крал. Когато колата му спираше на улица „Лондон“, пред тържествуващия дворец на Световната банка, един лакей изтичваше бързо, постилаше килим от стъпалата на вестибюла до тротоара, чак до уличната вада; едва тогава Сакар благоволяваше да излезе от колата и тръгваше като владетел, комуто е спестено унижението да стъпва като другите хора по паважа на улиците.

В края на същата година, в деня на ликвидацията за декември, голямата зала на Борсата още от дванадесет и половина часа беше изпълнена и необикновено оживена от гласове и ръкомахания. Всъщност от няколко седмици възбудата растеше и този последен ден на борба се превръщаше в трескава паника, в която вече се долавяше тътнежът на решителното сражение, което щеше да започне. Навън беше ужасно мразовито, но лъчите на светлото зимно слънце проникваха косо през високите прозорци, развеселяваха една част от голата зала със строгите колони и мрачния свод, смразяван още повече от алегоричните картини в сив тон; обаче гърлата на калориферите, поставени по дължината на арките, издишваха топъл въздух, който се смесваше със студеното течение, образувано от непрекъснато отваряните решетъчни врати.

Играчът на понижение Мозер, по-загрижен и по-жълт от обикновено, се сблъска с играча на повишение Пийро, изправил се дръзко като чапла на високите си крака.

— Знаете ли какво се говори?…

Но трябваше да повиши глас, за да бъде чут сред увеличаващия се шум от разговорите, безкраен монотонен грохот, подобен на нестихващо плискане от разливаща се вода.

— Говорят, че ще избухне война през април… Не може да има друг край при тези страхотни въоръжавания. Германия не иска да ни остави време, за да приложим новия военен закон, който Камарата ще гласува… А впрочем Бисмарк…

Пийро гръмко се изсмя.

— Оставете ме на мира с вашия Бисмарк!… Лично аз, който ви говори, разговарях с него пет минути това лято, когато той бе тук. На вид изглежда много добър човек… Ако не сте доволен след поразяващия успех на изложението, не зная какво още ви трябва. Ей, скъпи мой, цяла Европа е наша!

Мозер отчаяно кимна с глава. Прекъсван всяка секунда от блъсканиците на тълпата, той продължи да излага опасенията си. Състоянието на пазара било много цветущо, толкова прекалено цветущо, че било вредно като лошата тлъстина на много дебелите хора. Благодарение на изложението били сключени много сделки, хората се захласнали, дори стигнали до безумие в играта. Нима например не е лудост Световната банка да бъде на три хиляди и тридесет?

— Аха, изплюхте камъчето! — извика Пийро.

И, приближил се съвсем близо до него, продължи, като наблягаше на всяка сричка:

— Скъпи мой, тази вечер ще приключим с три хиляди и шестдесет… Всички ще бъдете прекатурени, аз ви го казвам.

Играчът на понижение, макар лесно да се вълнуваше, леко свирна с презрение. После, за да подчертае фалшивото си душевно спокойствие, вдигна очи и за миг се вгледа в няколкото навели се отгоре, от телеграфната галерия, глави на жени, изумени от зрелището на тази зала, където не можеха да влязат. По щитовете с гербове се четяха имена на градове; капителите и корнизите, посипани с жълто от отражението на слънчевите лъчи, изглеждаха удължени и бледи.

— Я, ето те и тебе! — извика Мозер, като наведе глава и видя Салмон, който бе застанал пред него с вечната си и многозначителна усмивка.

Но, забелязал в тази усмивка потвърждение на твърденията на Пийро, той се смути: