Емил Зола - Пари

— Ще ви науча аз вас! — изръмжа Буш, който блъсна след него вратата.

Сакар беше толкова възбуден, че заповяда на кочияша си да кара право на улица „Сен Лазар“. Побърза да види госпожа Каролин, заговори с нея, без да се стеснява, веднага й се скара, че е дала двете хиляди франка.

— Скъпа моя приятелко, никога не трябва да хвърляте парите така… Защо, дявол да го вземе, не се посъветвахте предварително с мене?

Разбрала, че той най-сетне е узнал историята, тя мълчеше. Значи наистина беше познала почерка на Буш, сега вече нямаше какво да крие, щом като друг беше я избавил от грижата да му каже истината. Въпреки това продължаваше да се двоуми, като се срамуваше заради този човек, който така спокойно я разпитваше.

— Исках да ви спестя една неприятност… Това нещастно дете беше в толкова жалко състояние! Отдавна бих ви разказала всичко, ако не беше това чувство…

— Какво чувство?… Уверявам ви, че нищо не разбирам.

Тя не се опита да дообясни, да се извинява повече; тази жена, толкова смела в живота, беше обзета от тъга, беше отвратена от всичко; обаче той продължаваше да възклицава, въодушевен и наистина подмладен.

— Бедното хлапе! Ще го обичам много, уверявам ви… Много добре сте направили, като сте го настанили в Дома за трудово възпитание, за да бъде поизчистен малко. Но ще го извадим оттам, ще го дадем на учители… Утре ще отида да го видя, да, утре! Утре, ако не съм много зает.

На другия ден той има съвет, изминаха два дни, после цяла седмица, без Сакар да намери една минута свободна. След това той често говореше за детето, като отлагаше посещението си, отдаден на придошлата река, която го отнасяше. В първите дни на декември бе достигнат курс от две хиляди и осемстотин франка в необикновено трескава атмосфера, чийто болезнен пристъп продължаваше да разтърсва Борсата. Най-лошото бе, че тревожните слухове се увеличаваха, че курсът беснееше в едно непрекъснато, непоносимо безпокойство: сега вече се говореше съвсем високо за неизбежната катастрофа, но въпреки това курсът се покачваше, постоянно се покачваше по силата на едно необяснимо увлечение. Сакар живееше заслепен от своя триумф, обкръжен от славата на златен порой, който се сипеше над Париж, обаче все пак той бе доста чувствителен и усещаше минираната, напукана почва, която застрашаваше да се срути под него. Така че след всяка ликвидация, макар и да биваше победител, той не преставаше да ругае играчите на понижение, чиито загуби навярно вече бяха страхотни. Защо впрочем тия мръсни евреи толкова много се ожесточаваха? Нямаше ли в края на краищата да ги унищожи? Дразнеше се най-много, защото подушваше, че наред с Гундерман играеха и други продавачи на акции, борци от армията на Световната банка, може би изменници, минали в редовете на неприятеля, разколебани във вярата си и бързащи да реализират печалби.

Един ден, когато Сакар така изливаше негодуванието си, госпожа Каролин реши, че трябва да му каже всичко.

— Знаете ли, приятелю, че и аз продадох… Току-що продадох нашите последни хиляда акции по курс две хиляди и седемстотин.

Той бе поразен като от най-черно предателство.

— Вие сте продали, вие! Вие, боже мой!

Тя бе хванала ръцете му и ги стискаше, искрено огорчена, като му припомняше, че с брат си го бяха предупредили. Амлен, който все още беше в Рим, пишеше писма, изпълнени със смътна тревога от това прекалено повишение, което не можеше да си обясни, но което трябваше да се прекрати на всяка цена, за да се предотврати пълното опропастяване. Дори снощи бе получила пак писмо от него с изричното нареждане да продава. И бе продала.

— Вие, вие! — повтаряше Сакар. — Значи вие сте ме нападали, значи вас съм чувствувал в сянката? Значи вашите акции е трябвало да изкупувам!

Той не се разгневяваше както обикновено, а нея още повече я измъчваше угнетеността му, искаше й се да го вразуми, да го накара да се откаже от тази безпощадна борба, която би завършила само с разорение.

— Приятелю, послушайте ме… Помислете си, че нашите три хиляди акции са ни дали вече над седем и половина милиона франка. Не е ли това неочаквана, необикновена печалба? Мене ме ужасяват всичките тия пари, не мога да повярвам, че ми принадлежат. Впрочем не се отнася само до нашия интерес. Помислете си за интересите на всички, които са поверили във вашите ръце своето състояние, за този страхотен сбор от милиони хора, които вие рискувате в играта. Защо трябва да се поддържа този безумен курс, а и още да се насилва? Отвсякъде ми казват, че катастрофата е близка, неизбежна… Не може непрекъснато да повишавате и съвсем няма да бъде позорно, ако акциите възвърнат реалната си стойност — това ще заздрави банката, ще спаси честта й.