Емил Зола - Пари

Когато най-сетне баронесата успя да влезе, сред навалицата от чиновници и борсови комисионери и потока от документи за подпис и телеграми за прочит тя видя банкера, разтърсван от ужасна кашлица, която раздираше гърлото му. Въпреки това той беше на поста си от шест часа сутринта, кашляше и храчеше, изтощен от умора и все пак на крака. Този ден, в навечерието на един заем за чужбина, просторната зала беше обсадена от множество бързащи посетители, експедитивно посрещани от двама негови синове и един от зетьовете му; а в това време на пода близо до тясната маса, която бе запазил за себе си в дъното, в нишата на един прозорец, три от внучетата му — две момиченца и едно момченце — се караха с пискливи викове за куклата, на която едната ръка и единият крак бяха вече откъснати.

Баронесата веднага каза защо е дошла:

— Скъпи господине, аз исках лично да ви причиня тази досада… Отнася се за една благотворителна лотария…

Тон не я остави да се доизкаже, беше доста щедър и винаги взимаше два билета, особено когато дами, които среша ще в обществото, си даваха труд да му ги предложат.

Трябваше да се извини, един чиновник дойде да му поднесе досието на някаква сделка. Огромни суми произнесоха и двамата.

— Петдесет и два милиона, казахте? А кредитът беше?

— Шестдесет милиона, господине.

— Е добре, увеличете го на седемдесет и пет милиона…

Той пак се обръщаше към баронесата, когато една доловена дума в разговора на зет му с някакъв комисионер го накара бързо да извика:

— В никакъв случай! При курс петстотин осемдесет и седем и петдесет това прави по десет су по-малко на една акция.

— О, господине — каза смирено борсовият комисионер, — някакви си четиридесет и три франка по-малко!

— Четиридесет и три франка! Ами че това е извънредно много! Нима мислите, че аз крада парите? Всеки си знае сметката — това признавам аз!

Най-сетне, за да поговорят свободно, той реши да отведе баронесата в трапезарията, където масата вече беше сложена. Той не беше повярвал на предлога за благотворителната лотария, защото знаеше за връзката й благодарение на полицията, която угоднически го осведомяваше; и съвсем не се съмняваше, че е дошла, подтикната от някакъв сериозен интерес, затова заговори, без да се стеснява:

— Хайде, сега ми кажете това, което имате да ми казвате.

Но тя се престори на изненадана. Нямало какво да му каже, искала просто да му благодари за добрината.

— Не са ли ви натоварили с някаква поръчка за мене?

И той като че ли бе разочарован, сякаш за миг бе вярвал, че тя идва с тайна мисия от Сакар, с някакво хрумване на този луд.

Сега, когато бяха сами, тя го гледаше, усмихвайки се със своя страстен и лъжлив вид, който толкова излишно възбуждаше мъжете.

— Не, не, нямам какво да ви кажа; а понеже сте толкова добър, по-скоро бих пожелала да ви поискам нещо.

Тя се беше навела към него, докосваше коленете му с нежните си ръце в ръкавици. И започна да се изповядва: разказваше за нещастния си брак с един чужденец, който не можел да разбере нейния темперамент, нито пък нуждите й; обясняваше, че се отдала на играта, за да не загуби общественото си положение.

Най-сетне заговори за своята самота, за необходимостта да бъде съветвана, направлявана върху този страшен терен на борсата, където всяка погрешна стъпка струва много скъпо.

— Но аз мислех, че си имате някой — прекъсна я той.

— О, някой — прошепна тя с жест на дълбоко презрение. — Не, не, никой, нямам никого… Вас бих искала да имам, вас, господаря, бога. И това наистина няма да ви струва нищо, ако сте мой приятел, ако ми казвате по някоя дума, нищо повече от една дума, и то от време на време. Ако знаехте само колко щастлива ще ме направите и колко ще ви бъда благодарна, ах, с цялото си същество!

Тя продължаваше да се приближава, обгръщаше го с топлия си дъх и с финия и силен парфюм, който ухаеше от цялото й тяло. Но той не се отдръпна дори, стоеше съвсем спокойно като безжизнена плът, без никаква възбуда за потискане. Докато тя говореше, той, който имаше болен стомах и живееше с млечна храна, взимаше от фруктиерата на масата зърно след зърно грозде и дъвчеше машинално — това бе единственото лакомство, което си позволяваше понякога, в часове на сластолюбие, готов да го изкупи с дни на страдание.

Той се усмихна лукаво като човек, който знае, че е непобедим, когато в миг на самозабрава, разпалена от молбата си, баронесата постави най-сетне върху коляното му своята малка изкусителна ръка с хищни и лукави като змийчета пръсти. Той взе шеговито тази ръка и я отстрани, като каза благодаря с кимане на глава така, както се отказва някакъв излишен подарък. И, без повече да губи време, се насочи право към целта: