Емил Зола - Доктор Паскал

— Все пак не можеш да спиш навън… Поне ми кажи какво правиш тук.

— Гледам.

И погледът на широко отворените й големи втренчени очи сякаш се изкачи по-високо, до звездите. Цялата бе в чистия безкрай на лятното небе сред светилата.

— Ах, учителю — бавно заговори тя с равен глас, без да се спира, — колко тясно и ограничено е всичко, което ти знаеш, в сравнение с онова, което положително е там, горе… Да, аз не ти отговорих, защото мислех за теб и ми беше много мъчно… Недей да смяташ, че съм лоша.

В гласа й трепна такава обич, че той дълбоко се развълнува. Легна до нея, също по гръб. Лактите им се допираха. Те започнаха да разговарят.

— Боя се, миличко, че неразумно се измъчваш… Мислиш за мен и ти е тежко. Защо?

— О, за такива неща, които ще ми бъде трудно да ти обясня. Аз не съм учена. И все пак ти много ме научи, а и сама още повече научих, откакто живея при теб. Това са неща, които просто чувствувам… Може да се опитам да ти кажа, като сме тук толкова сами и е толкова хубаво!

След часове размисъл преизпълненото й сърце преливаше сред предразполагащото към изповеди спокойствие на вълшебната нощ. Той не каза нищо, боеше се да не я смути.

— Когато бях малка и те слушах, като говореше за науката, струваше ми се, че говориш за бога; ти така гореше от надежда и вяра. Нищо вече не ти се струваше невъзможно. Науката щеше да проникне в тайната на света и да даде съвършено щастие на човечеството… Според теб ние вървяхме с гигантски крачки. Всеки ден носеше ново откритие, нова увереност. Още десет, още петдесет, може би още сто години и небето щеше да се отвори и ние щяхме да видим лицето на истината… А ето годините си вървят и нищо не се отваря, и истината се отдалечава.

— Нетърпелива си — просто отговори той. — Ако са необходими десет века, няма как, ще трябва да се изчакат.

— Вярно, аз не мога да чакам. Нужно ми е да знам, нужно ми е да бъда щастлива веднага. И да знам всичко наведнъж, и да бъда напълно, окончателно щастлива!… А разбираш ли, аз за това страдам, че не мога с един скок да се изкача до цялостното познание, не мога да си почина в пълно блаженство, освободена от колебания и съмнения. Живот ли е това? Да вървиш в мрак с такива бавни крачки, да не можеш да се насладиш на един час спокойствие, без да трепериш, като си мислиш за следващата тревога! Не, не! Цялото познание и цялото щастие наведнъж! Науката ни ги обеща и ако не ни ги даде, значи се проваля.

Тогава и той започна да се горещи:

— Но това, което казваш, момиченце, е лудост! Науката не е откровение. Тя върви с човешки ход, нейното достойнство е в самото й усилие… Освен това не е истина, науката не е обещавала щастие.

Тя рязко го прекъсна:

— Как да не е истина? Ами ти си отвори книгите горе. Знаеш, че съм ги чела. Не са ли препълнени с обещания? Като ги четеш, ти се струва, че скоро ще завоюваме и земята, и небето. Те разрушават всичко и се заклеват всичко да възстановят, и то благодарение на чистия разум, солидно и мъдро… Аз вярно, че съм като децата. Щом са ми обещали нещо, искам да ми го дадат. Въображението ми работи, целта трябва да бъде много красива, за да ме задоволи… А беше толкова просто да не ми се обещава нищо! И ще бъде много лошо, ако точно сега, когато желанието ми е изострено до болка, ми се каже, че нищо не ми е било обещано.

В дълбоката ясна нощ той отново махна с ръка, за да възрази.

— Във всеки случай — продължи тя, — науката срина всичко, земята е гола, небето е празно и какво искаш да стане с мен, дори ако ми докажеш, че науката не е виновна за надеждите, които съм си създала?… Аз не мога да живея без увереност и без щастие. Върху каква твърда почва ще си построя дом, след като старият свят е разрушен, а никой не бърза да издигне нов? От изследване и анализи целият древен град се пропука катастрофално; остана обърканото му население, което обикаля из развалините, не знае на кой камък да положи глава, скита бездомно в бурята и търси здрав и окончателен подслон, в който да може отново да заживее… Така че не бива да се изненадваш нито на нашето обезсърчение, нито на нашето нетърпение. Ние не можем повече да чакаме. След като науката е толкова бавна, че се проваля, ние предпочитаме да се върнем назад, да, към някогашните вярвания, които в продължение на векове са стигали на хората, за да бъдат щастливи.

— Ах, точно така! — извика той. — В края на нашия век ние сме именно на този завой; уморихме се, изнервихме се от страхотната маса знания, които той раздвижи… И тъкмо тази вечна нужда от лъжа, тази вечна нужда от илюзии измъчва човечеството и го връща назад, към приспиващото очарование на неизвестното… Защо да знаем повече, щом никога няма да узнаем всичко? След като завоюваната истина не дава непосредствено и сигурно щастие, защо да не се задоволим с невежеството, тази тъмна постеля, в която човечеството тежко е проспало своето младенчество?… Да, мистиката отново е в настъпление, това е реакция срещу сто години експериментално изследване и трябваше да се очаква. Нормално е да има дезертьори, щом всички нужди не могат да бъдат задоволени едновременно. Но това е само кратък престой. Невидимо за нас, движението напред ще продължи в безкрая.