Емил Зола - Доктор Паскал

Тя избухна в плач и риданията й звучаха отчаяно във ведрата нощ. Той напразно се опита да я успокои, гласът й заглуши думите му:

— Слушай, учителю, ти знаеш колко те обичам, защото ти си ми всичко… А страданието ми идва от теб, задушавам се от мъка, като си помисля, че убежденията ни са толкова различни и че ако утре двамата умрем, ще бъдем завинаги разделени… Защо не искаш да вярваш?

Той отново се опита да я вразуми:

— Недей така, миличко, това са глупости…

Но тя бе коленичила, уловила бе ръцете му, трескаво го прегръщаше, умоляваше го с все по-силни и толкова отчаяни викове, че сякаш тъмното поле в далечината ридаеше.

— Слушай, той така каза в черква… Човек трябва да си промени живота и да се покае, трябва да скъса с миналите си прегрешения, всичко да изгори. Да! Твоите книги, твоите досиета, твоите ръкописи… Направи тази жертва, учителю, заклевам те, на колене те моля. И ще видиш какъв прекрасен ще стане нашият живот тогава.

Накрая той се възмути:

— Не, прекаляваш, млъкни!

— Не, ти ще ме послушаш, учителю, ще направиш каквото искам… Уверявам те, ужасно съм нещастна, макар и толкова да те обичам. Нещо липсва в нашата обич. Досега тя беше празна и безполезна и аз изпитвам непреодолима нужда да я запълня, о, да я запълня с всичко божествено и вечно, което съществува… Какво може да ни липсва, ако не бог? Коленичи, моли се с мен!

Той се освободи, на свой ред избухна:

— Мълчи, говориш безсмислици. Аз те оставих свободна, и ти ме остави свободен.

— Учителю, учителю! Аз желая нашето щастие!… Ще те отнеса далеч, много далеч. Ще отидем в някое самотно място да живеем с бога!

— Млъкни!… Не, никога!

За миг стояха един срещу друг неми, настръхнали. Около тях Сулейад с леките сенки на своите маслинови дръвчета, с мрака на своите борове и явори, с натъжения глас на чешмата притихваше в нощта, а по обсипания със звезди небесен простор над главите им мина бледа тръпка, макар че зората бе още далеч.

Клотилд вдигна ръце, сякаш за да покаже безкрая на това тръпнещо небе, но с бързо движение Паскал улови едната й длан и я задържа насочена към земята. Не проронваха дума; бяха извън себе си от ярост, бяха врагове. Това бе жесток, безвъзвратен сблъсък.

Тя рязко дръпна ръката си, отскочи встрани като неукротимо гордо животно, което се съпротивлява; после препусна в тъмнината към къщата. По камъните на хармана се чу чаткането на малките й обувки, след това пясъкът на алеята го приглуши. Паскал веднага съжали и започна да я вика настойчиво. Но тя не чуваше, не отговаряше, продължаваше да бяга. Той се изплаши и се спусна със свито сърце подире й. Когато зави край яворите, я видя, че влиза като хала във вестибюла. Втурна се след нея, бързо изкачи стълбата, но се блъсна във вратата на нейната стая, която тя успя да захлопне и заключи. Сега Паскал се успокои, с рязко усилие се спря, потисна желанието си да изкрещи, да я повика отново, да разбие тази врата, за да си я върне, да я убеди, да я запази цяла за себе си. Един миг постоя неподвижно пред смълчаната стая, от която не долиташе дори дихание. Тя навярно се бе хвърлила на леглото и заглушаваше във възглавницата виковете и риданията си. Той най-сетне се реши и слезе да заключи вратата на вестибюла, после тихо се качи, ослуша се дали няма да чуе плач. Съмваше се, когато отиде да си легне отчаян, задушен от сълзи.

Тогава започна безпощадна война. Паскал усещаше, че е дебнат, преследван, застрашен. Вече не се чувствуваше у дома си, нямаше дом: неприятелката беше непрекъснато там, караше го да се бои от всичко, да заключва всичко. Едно след друго намери разбити две шишета с мозъчно вещество, което тъкмо приготвяше; наложи му се да се барикадира в стаята си, приглушаваше шума на чука, не слизаше дори за ядене. В дните за лекарските си визити вече не водеше със себе си Клотилд, защото тя обезсърчаваше болните с враждебно недоверчивото си държане. И като излизаше, мислеше само как по-скоро да се прибере, защото трепереше от страх, че може да завари ключалките разбити и чекмеджетата пребъркани. Престана да дава на девойката да му преписва и подрежда бележките, откакто много от тях изчезнаха, сякаш вятърът ги бе отнесъл. Дори за коректури вече не смееше да я използува, след като установи, че бе съкратила цял пасаж от една статия, чийто смисъл бе засегнал католическата й вяра. Така че тя седеше без работа, ходеше от стая в стая и имаше възможност да дебне удобен случай, за да му задигне ключа от големия шкаф. Навярно това бе мечтата й, планът, който обмисляше по време на дългите си мълчания, със светнали очи и трескави ръце: да вземе ключа, да отвори, да извади всичко, да унищожи всичко в богоприятно аутодафе. Няколко страници от един ръкопис, който бе оставил по недоглеждане на края на масата, колкото да отиде да си измие ръцете и да си облече редингота, изчезнаха — от тях бе останала щипка пепел в камината. Една вечер, когато се бе забавил при един болен и се прибираше по здрач, още от предградието го обзе безумен страх, като видя черен дим, който се издигаше на кълба и замъгляваше бледото небе. Дали не гореше цялата къща в Сулейад, радостно подпалена, за да се унищожат документите му? Прибра се тичешком и се успокои едва когато откри, че в една съседна нива бавно димят запалени коренища.