Емил Зола - Доктор Паскал

Но баба й се намеси:

— Само това ли казваш? Но Максим ти прави чудесно предложение. Щом сега-засега се бои да вземе Шарл, можеш ти да отидеш, а по-късно ще повикаш детето… Е, хайде, хайде, всичко се урежда прекрасно. Брат ти се обръща към твоето сърце… Паскал, нали е длъжна да му даде по-свестен отговор?

С едно усилие докторът си бе възвърнал самообладанието. Все пак се долавяше, че е смразен. Заговори бавно:

— Нали ви казвам: Клотилд е много разумна и ако трябва да приеме, ще приеме.

Объркана, девойката се възмути:

— Учителю, нима искаш да ме изгониш?… Разбира се, аз благодаря на Максим. Но да напусна всичко, господи, да напусна всичко, което досега съм обичала, всички, които ме обичат!…

И тя отчаяно разпери ръце, за да посочи всичко, да обгърне и хората, и нещата, целия Сулейад.

— Но все пак — продължи Паскал, — ако Максим има нужда от теб?

Само тя го разбра. Потръпна, очите й се навлажниха. Отново й се мярна жестоката картина: Максим сакат, в количка, возена от прислужник, като съседа, когото срещаше. Но чувствата й се противяха на състраданието. Имаше ли тя някакво задължение към брат, който петнадесет години й бе напълно чужд? Нима дългът й не бе там, където бе сърцето й?

— Слушай, Максим — най-после каза тя, — остави ме и аз да размисля. Ще видя… Бъди уверен, че съм ти много благодарна. И ако някой ден наистина ти бъда необходима, е, тогава навярно ще се реша.

Не успяха да я накарат да даде по-определено обещание. С вечната си припряност Фелисите й говори, докато се изтощи, после докторът се опита да я убеди, че вече е дала дума. Когато донесе крема, Мартин дори не помисли да крие радостта си. Да вземат госпожицата! Как го измислиха! Та нали, като остане сам, господарят ще умре от мъка! И вечерята се проточи поради тези разправии. Още ядяха десерта, когато удари осем и половина. Максим се разтревожи, затропа с крака, поиска веднага да тръгне.

На гарата, където всички отидоха да го изпратят, за последен път целуна сестра си.

— Не забравяй!

— Бъди спокоен — заяви Фелисите, — ние сме тук, ще й напомняме обещанието й.

Докторът се усмихваше. Щом влакът потегли, и тримата размахаха кърпички.

След като съпроводиха старицата до дома й, доктор Паскал и Клотилд се прибраха бавно в Сулейад и прекараха много приятна вечер. Тягостното настроение от предишните седмици, глухата вражда, която ги разделяше, изглеждаха забравени. Никога не се бяха чувствували толкова щастливи, че са така свързани, неразделни. Сякаш се пробуждаха след болест, силите, надеждите, жизнерадостта им се връщаха. Дълго седяха в топлата нощ под яворите, заслушани в крехкия кристален глас на чешмата. Дори не говореха, унесено се наслаждаваха на щастието, че са заедно.

След една седмица домът потъна в същата мрачна атмосфера. Паскал и Клотилд отново прекарваха по цели следобеди, без да си проговорят; настроението им непрекъснато се менеше. Самата Мартин от сутрин до вечер беше раздразнена. Животът на тримата се превръщаше в ад.

После изведнъж всичко още повече се влоши. Някакъв много свят монах капуцин, каквито често обикалят градовете на Юга, пристигна временно в Пласан, за да се отдаде на молитви. „Сен Сатюрнен“ закънтя от гласа му. Той бе нещо като апостол с пламенно простонародно красноречие и цветист, образен език. Говореше за нищожеството на съвременната наука, отричаше реалността на този свят, разкриваше неизвестното, тайната на отвъдното. Всички набожни жени в града бяха покъртени. Още първия път, когато Клотилд отиде с Мартин на проповедта му, вечерта докторът забеляза трескавото състояние, в което бе изпаднала. Следващите вечери тя се встрасти, връщаше се по-късно, защото оставаше да се моли цял час на тъмно в някой параклис. Вече просто не излизаше от черква, прибираше се разбита, с блеснали като на ясновидка очи, пламенните думи на капуцина непрестанно се въртяха в главата й. Изглеждаше изпълнена с гняв и презрение към хората и нещата.

Паскал се разтревожи и реши да поговори с Мартин. Една сутрин слезе рано, докато тя метеше трапезарията.

— Знаете, че не съм ви спирал нито вас, нито Клотилд да ходите на черква. Ходете, като искате. Нямам намерение да упражнявам натиск върху ничия съвест… Обаче не желая да ми я разболявате.

Без да прекъсне метенето, прислужницата отговори с глух глас:

— Болни може да са ония, дето се мислят за най-здрави.

Каза това толкова убедено, че той се усмихна.

— Да, аз съм недъгавата душа и вие се молите за приобщаването ми към вярата, докато хората като вас притежават добро здраве и цялата мъдрост… Мартин, ако ще продължавате да ме тормозите и да се тормозите, ще се ядосам.