Патрик Зюскинд - Парфюмът (Историята на един убиец)

— Не съм искала да кажа подобно нещо — би отбой тя. — Дали има нещо общо с дявола или не, ще решавате вие, падре Терие. Това не е моя работа. Ама знам едно: тръпки ме побиват от това кърмаче, защото не мирише като другите деца.

— Аха — рече доволно Терие, разлюля ръка като махало и отново я скри зад гърба си. — Значи оттегляш думите си за дявола. Добре, но ако обичаш, обясни ми все пак как според тебе трябва да миришат кърмачетата. Е?

— Ами на хубаво.

— Какво значи „хубаво“ — сопна се Терие. — Хубаво миришат много неща. Китка лавандула мирише хубаво. Месото в супата мирише хубаво. Арабските градини миришат хубаво. Как мирише едно кърмаче, искам да знам аз!

Дойката забави отговора. Знаеше отлично как миришат кърмачетата, знаеше го съвсем точно — та нали бе хранила, повивала, люляла, и целувала десетки… Дори нощем можеше да ги различава чрез обонянието си. Дори сега усещаше в носа си гъдела на бебешката миризма. Ала никога не й се бе случвало да я описва с думи.

— Е? — излая Терие и нетърпеливо щракна с пръсти.

— Значи… — подхвана събеседницата му. — Ама то никак не е лесно да се каже, щото… щото навсякъде миришат различно, ама все на хубаво, разбирате ли, падре, значи петичките им, примерно, миришат на гладък топъл камък, тц, не, по-скоро на пръстено гърне… или на масло, на току-що избито масло, да, точно тъй: на току-що избито масло. А телцата им миришат на питка, натопена в мляко. Пък главичките им, на темето, дето косата се завива, виждате ли, падре, там, дето при вас не е останало вече нищо — и тя почука лисото теме на преподобния Терие, който за миг бе онемял и свел смирено чело пред този порой от глупави подробности, — ей точно тук миришат най-хубаво. Миришат на карамел, а той мирише тъй сладко, сладко, падре, нямате си представа. Подушиш ли ги там, тутакси ги заобичваш — все едно дали са твои или чужди. Ей така трябва да миришат пеленачетата. А щом не миришат така, щом там горе не миришат изобщо, па макар и по-слабо от студен въздух — както това копеле тук, — тогава… Може да си го обяснявате както ви е угодно, падре, ама аз — тя скръсти решително ръце пред гърди и хвърли към кошницата в нозете си поглед, пропит с такава отврата, сякаш бе пълна с крастави жаби, — аз, Жана Бюси, няма да взема обратно туй нещо тук. Отец Терие вдигна бавно глава и няколкократно прекара пръсти по плешивината, сякаш за да подреди въображаеми коси, а после, уж случайно, поднесе показалец към носа си и замислено започна да го души.

— Като карамел ли? — възкликна той и направи опит да поднови строгия си тон. — Хм, карамел! Какво знаеш ти за карамела? Въобще вкусвала ли си някога карамел?

— Е, не съвсем, ала веднъж бях в голямата странноприемница на улица „Сент Оноре“ и гледах как го правят от горена захар и каймак. Миришеше толкоз хубаво, че никога няма да го забравя.

— Хайде, хайде. Стига! — отсече Терие и отлепи пръст от носа си. — Млъквай вече! Изморих се от разговори на такова ниво с човек като теб. Ясно е, че по някакви си твои причини отказваш да гледаш повереното ти кърмаче Жан-Батист Грьонуй и го връщаш под временната опека на манастира „Сен Мери“. Съжалявам, но не мога да променя нищо. Уволнена си.

С тези думи той вдигна кошницата, пое още веднъж топлия лъх на мляко и вълна, хлопна портата и се запъти към канцеларията си.

Отец Терие бе образован човек. Владееше не само теология, но и философия, а междувременно се занимаваше с ботаника и алхимия. Доста дължеше и на силния си критичен дух. Наистина не би отишъл като някои чак толкова далеч, та да поставя под въпрос чудесата, предсказанията или истинността на текстовете в Светото писание, макар че — строго погледнато — те не само бяха необясними за разума, ами и често му противоречаха. Предпочиташе да не се рови в подобни проблеми, бяха твърде щекотливи и само щяха да породят у него мъчителното чувство на неувереност и безпокойство, тъкмо когато най се нуждаеше от увереност и спокойствие, за да си служи със своя разум. Затова пък решително се бореше срещу суеверието у простия народ: магьосничеството и гледането на карти, носенето на талисмани, лошия поглед, заклинанията, злоупотребите с пълнолунието и още какви ли не щуротии. Наистина действуваше много потискащо да гледаш как въпреки хилядолетното господство на християнската религия тези езически обичаи все още не бяха изкоренени! А и в повечето случаи тъй нареченото „обладаване от дявола“ и „съюз със сатаната“ впоследствие се оказваше суеверно зрелище. Разбира се, да отрече съществуването на сатаната, да се усъмни в неговата сила — чак дотам Терие не би отишъл; за решаването на подобни проблеми, що засягаха устоите на теологията, бяха призвани други инстанции, а не дребният редови монах. От друга страна пък, бе ясно като бял ден, че щом една скудоумна персона като оная дойка е взела да твърди, че е открила дяволско изчадие, то дяволът в никакъв случай нямаше пръст в това дело. Тъкмо защото вярваше, че го е открила, вече бе сигурно доказателство, че няма нищо дяволско за откриване, понеже дяволът не е чак толкова глупав, че да се остави да бъде разобличен от дойката Жана Бюси. И то не другояче, ами с носа! С примитивния орган на обонянието, най-нисшето сетиво. Уж пъкълът миришел на сяра, а раят — на тамян и миро! Какво нелепо суеверие — също като в ония мрачни езически времена, когато хората живеели като скотове, имали слабо зрение, не познавали цветовете, ала вярвали, че могат да подушат кръвта, че по миризмата могат да различат приятел от враг, а пък тях ги надушват великани човекоядци, таласъми и еринии и принасяли на отвратителните си божества вонящи печени жертви. Ужас! „Глупакът вижда с носа си по-добре“, отколкото с очите, и вероятно искрата на Божествения разум щеше да свети още хилядолетия, докато се стопят и последните останки от примитивно мислене.