Патрик Зюскинд - Парфюмът (Историята на един убиец)

Врява, топуркане, тълпа зяпачи се струпва около й. Притичва стражата. Жената все още лежи на улицата с нож в ръка и бавно идва на себе си.

Какво й е?

— Нищо.

Какво е правила с ножа?

— Нищо.

Откъде тази кръв по полите й?

— От рибата.

Тя се надига, хвърля ножа и тръгва да се мие. И тогава, против всякакви очаквания, новороденото под тезгяха изплаква. Хората проверяват, съглеждат детето и го измъкват изпод рояк мухи, изкормени вътрешности и отрязани рибешки глави. По закон го дават на дойка, а майката арестуват. Тъй като тя си признава и без да усуква, заявява, че пак е щяла да остави това изчадие да пукне, както впрочем е сторила вече с предишните четири, я изправят пред съд, осъждат я за многократно детеубийство и няколко седмици по-късно отсичат главата й на площад „Грев“.

До този момент сукалчето бе сменило дойката си за трети път. Никоя не го задържаше повече от ден-два. Било много лакомо, разправяха те, бозаело за двоица, лишавало останалите от кърма, а дойките си — от препитание: нямало сметка само от едно хранениче. На кварталния пристав, някой си Ла Фос, всичко това дойде до гуша и реши да отнесе кърмачето в сборището за подхвърлени деца и сираци на улица „Сент Антоан“ в покрайнините на града, откъдето ежедневно потегляше транспорт за главния приют в Руан. Но тъй като този транспорт се извършваше от хамали с плетени кошове на гръб, където за икономия пъхаха по четири нещастничета наведнъж; тъй като смъртността из пътя бе извънредно висока; тъй като на хамалите бяха наредили да пренасят единствено кръстените и снабдените с редовен документ за транспорт, който пък се подпечатваше в Руан; а тъй като детето Грьонуй нито бе кръстено, нито имаше някакво име, за да бъде вписано в този документ, но, от друга страна пък, бе недопустимо полицията да подхвърля деца пред портите на приюта, само и само да си спести всички тези формалности… та значи по ред технически затруднения от бюрократичен и учрежденски характер, а и понеже времето напредваше, приставът Ла Фос се отказа от първоначалните си намерения и срещу разписка нареди да предадат момченцето на някоя църковна институция, където да го кръстят и да се разпореждат с по-нататъшната му съдба. Оставиха го в манастира „Сен Мери“ на улица „Сен Мартен“. Там то получи светото кръщение и името Жан-Батист. А тъй като него ден абатът бе в добро разположение на духа и запасите му от милосърдие още не бяха изчерпани, той не разреши да експедират детето за Руан, а го остави хранениче на манастира. За тази цел кърмачето бе поверено на дойката Жана Бюси, която до второ нареждане щеше да получава за положените грижи по три франка седмично.

Няколко седмици по-късно дойката Жана Бюси застана с кошница на хълбок пред портата на манастира „Сен Мери“. Отвори й отец Терие — олисял, понамирисващ на оцет монах към петдесетте.

— Ето! — заяви тя и тръсна кошницата в нозете му.

— Какво е това? — изненада се Терие, приклекна и разтвори ноздри, защото предположи, че му носят някаква вкусотия за хапване.

— Копелето на детеубийцата от улица „Фер“. Кюрето затършува с показалец и отви лицето на спящото кърмаче.

— Ооо, добре изглежда. Какво е розовко и охраненко!

— Ами да! Нали ме излока. Нали ме изсмука до мозъка на костите. Ама край! Оттук насетне сами си го изхранвайте — къде с козе мляко, къде с каша или сок от ряпа. Всичко яде туй копеле!

Отец Терие бе човек, който обичаше да си гледа спокойствието. В манастирските му задължения влизаше разпореждането с благотворителния фонд — разпределяше помощите между бедните и окаяните. За тази си дейност очакваше да му благодарят и повече да не му досаждат. Ненавиждаше техническите подробности, защото „техническа подробност“ означаваше усложнение, а усложнението означаваше смут на душевния му мир — а точно това той не можеше да понася. Хвана го яд, че изобщо отвори. Защо тази персона не вземе да си вдигне кошника и да си ходи, че да го остави на мира с кърмаческите си проблеми! Терие се изправи бавно-бавно. Лъхна го мирно на кърма по женската пазва от вълнен плат. Уханието му се понрави.