Патрик Зюскинд - Парфюмът (Историята на един убиец)

— Не разбирам какво точно искаш. Наистина не разбирам накъде биеш. Едно обаче ми е ясно: на това кърмаче няма да му навреди, ако още някое време побозае от гръдта ти.

— На него — не, ами на мен! — тросна се жената. — Изпосталях пет кила, а нагъвах за трима. И за какво?! За някакви си три франка седмично!

— Ахаа, сега разбирам — въздъхна отец Терие почти с облекчение. — сега вече проумявам: значи пак става дума за пари.

— Не! — отсече дойката.

— Хайде де! Работата се върти все около парата. Почука ли на тази порта някой, все пари търси. Ще ми се поне веднъж да отворя за нещо друго. Например да ми донесат някаква дреболия в знак на внимание. Да речем, шепа плодове или орехи. Ето на, есен е, и човек може да донесе какво ли не. Например цветя. Или някой просто да намине и любезно да поздрави: „Дал Бог добро, падре Терие! Желая ви спорен ден!“ Ала не ще доживея да чуя подобно нещо. Ако не е просяк, търговец ще да е, ако не е търговец, ще е занаятчия и ако не иска подаяние, ще представи някаква сметка. Вече не мога да покажа глава на улицата, направя пет крачки — и съм наобиколен от люде, които искат пари.

— Ама не и аз! — отсече пак Жана Бюси.

— Едно ще ти река: не си единствената в енорията. Има стотици дойки, които срещу три франка седмично ще се изпотрепят, само и само да положат на гърди това възхитително бебе или да го хранят с каши, сокове и какво ли още не…

— Че дайте им го!

— … от друга страна обаче, не е редно едно дете да се подмята току-така. Кой знае дали новата кърма ще му понесе. Та то вече е привикнало с мириса на твоята гръд, с туптежа на твоето сърце. — И пак дълбоко пое топлото ухание на дойката, ала щом забеляза, че словата му не й правят впечатление, нареди: — Хайде, вземи сега детето и си върви, а аз ще придумам абата занапред да ти дават по четири франка седмично.

— Не ща!

— Е, добре — пет!

— Неща.

— Че колко искаш тогава?! — кипна Терие. — Та пет франка са цяло състояние за такава нищо и никаква работа: да храниш пеленаче.

— Не ви ща парите — упорствуваше дойката, — искам само тоя копелдак да ми се махне от главата.

— Ама защо бе, прелюбезна жено? — видя се в чудо Терие и отново зарови ръка в кошницата. — Виж го какво е милинко, розовко. Не плаче, спи добре, пък е и кръстено.

— Да, ама е обладано от нечестивия.

— Не може да бъде! — стреснато измъкна ръката си Терие. — Невъзможно! Кърмаче, обладано от дявол! Та кърмачето не е човек, а нещо като получовек — душата му не е напълно оформена. Защо му е на нечестивия подобно недоносче?! Да не би да е проговорило вече? Да не би да има гърчове? Да не би да мести предмети из стаята? Или пък изпуска лоша миризма?

— Изобщо не мирише.

— Ето на! Това е недвусмислен признак. Ако е обладано от сатаната, щеше да вони! — И за да успокои дойката, а и да се покаже смел, Терие вдигна кошницата и я поднесе към носа си. — Не усещам нищо странно — додаде той след малко, — наистина нищо странно. Но ми се чини, че май пелените му понамирисват — подаде й той кошницата, за да я увери.

— Нямам предвид тях — тросна се дойката и отблъсна кошницата. — Нямам предвид това, дето е в пелените, дрисъкът му си мирише хубаво. Но самото копеле, то на нищо не мирише!

— Ами защото е здраво — възкликна Терие — не мирише, защото е здраво! Само болните деца миришат! Всеки знае, че ако има сипаница, детето смърди на конски фъшкии, ако има скарлатина — на спаружени ябълки, ако е охтичаво — дъхти на лук. Здраво е, това е всичко. Мигар трябва да смърди? А собствените ти деца смърдят ли, а?

— Не. Децата ми миришат тъй, както мирише всяко дете.

Терие усети как в душата му накипява гняв срещу твърдоглавието на тази особа. Внимателно положи кошницата на земята, защото по време на разправията не беше изключено да му потрябват и двете ръце за по-убедителна жестикулация, а не искаше кърмачето да пострада. Като начало той ги скръсти на гръб, вирна остро коремче към дойката и попита хапливо:

— Значи твърдиш, че знаеш как трябва да мирише човешкото чадо, което, нека ти припомня, щом кръстено, е и Божие чадо, нали?

— Да — съгласи се дойката.

— По-нататък твърдиш, че щом не мирише така, както смяташ ти, дойката Жана Бюси от улица „Сен Дени“, че трябва да мирише, то е рожба на дявола, така ли?

С широк замах отецът измъкна лява ръка иззад гърба си и заплашително размаха пред лицето й свит на питанка показалец. Дойката се замисли, не й се нравеше, че разговорът изби на разпит, от което можеше само да загуби.