Юлиана Златкова - Ключова дума

Поредното уиски й помогна да приеме една идея по-леко мълчаливия разговор. Взе си още едно и се усамоти с него в сянката на тортата, чието разрязване се предвиждаше да се превърне в кулминация на купона.

„Той уби мъжа ти. Същото ще направи и с теб.“

„Защо? “

„Прекалено много знаеш. Даже да не си даваш сметка какво си видяла и чула, то е в главата ти. Внимавай с алкохола. Ако не го изпревариш… “

Това наистина бе Саша. С всяка дума гласът му й ставаше по-познат, а спомените — по-живи. Все едно той беше до нея и никога не се бяха разделяли.

„Какво трябва да направя? “ — попита тя.

„Напий го и го изведи навън.“

„Дори заради тебе не мога.“

„Защо? “

„Страх ме е, всичко е толкова нереално… “

GSM-ът в чантичката сложи край на колебанията й.

— Донеси ми парите в крайното сепаре на южната зала — заповяда Шефа.

— Какви пари? Платих тортата, за мокрия бюфет имаше да се доплаща…

— Не се прави на луда! Не тези пари, другите.

— Не разбирам. Кои други?

— Къде са парите, Калина? — стана агресивен Шефа. — Нали те пратих в банката?!

— Не стигнах до там. Не съм ги изтеглила. Ти ми нареди да…

— И тях ли изпи? От сутринта ли пиеш?

„Изчезвай! “

Светът се смали, затвори се като в черупка и не я допусна в себе си. Остана сама с ужаса. Шефа продължаваше да крещи в слушалката, но тя не го чуваше. Хора, маси, чаши, храна, полилеи — всичко се сля в пулсиращо кълбо от светлина и звуци. Отстъпи заднишком, но потъна в нещо меко и лепкаво. Чудовищната торта се разлюля, крехката конструкция се наклони като кулата в Пиза и върху гостите на Шефа се стовари лавина от сметана, блатове и плодове. Яки ръце я приклещиха в стоманена прегръдка. Кълбото от светлина и звуци се поразплете колкото да осъзнае, че личният гавазин на Шефа я влачи към изхода. Долови смях, възмутени възклицания, дюдюкания.

— Фирмата плаща! — открои се гръмкият глас на Шефа. — Фирмата плаща!

Отпусна се като дроб в мъртвата хватка на бияча и изгуби съзнание.

Люлееше се напред-назад, все едно, че беше кораб, изоставен на произвола на съдбата в бурно море. Всеки тласък преобръщаше вътрешностите й и предизвикваше непоносимо гадене. В такт с ритмичното клатене в гърба й ту се появяваше, ту изчезваше остра болка. С усилие повдигна клепачи. Тежаха, все едно бяха оловни. Отвори очи тъкмо когато охранителят свършваше в нея. Лежеше върху бюрото си, малката черна рокля беше вдигната над кръста й, а клавиатурата на компютъра се впиваше в гърба й и ужасно й убиваше. Едрото тяло на мутрата потръпна няколко пъти конвулсивно и се отпусна върху нея, притисна я и й изкара дъха. Заля я миризма на прокисващата сметана, полепнала по костюма му. Зави й се свят и повърна върху него, а задникът й се стовари върху клавиатурата. После отново изгуби съзнание.

Трепереше от студ. Отвори с усилие очи и се надигна. Не можеше да разбере защо е толкова тъмно. Цепеше я глава, при всяко движение вътрешностите й се преобръщаха. Без резки движения, предупреди се сама, това му е майката на махмурлука. Седна предпазливо и чак тогава си даде сметка, че е на улицата и досега е лежала на тротоара срещу тумбестата къща в баровския квартал. Напипа до себе си нещо твърдо. Вдигна го и установи, че това й е чантата. Празна. Нямаше и GSM-а, нямаше й парите, нямаше й личната карта. Нямаше и спомен как се е озовала тук. В съзнанието й като снимка се вклиниха охранителят, компютърът, костюмът с вкиснала сметана по реверите. Какъв кошмарен сън! Мъчеше я жажда. Облиза устни. Горната беше подпухнала и разцепена. Съпротивляваше се в началото и мутрата я удари… Господи! Не беше сън! …

„Стани и влез в къщата.“

Залитайки, Калина се подчини. Металната врата беше отключена, а вътре миришеше на спарено. Опря се на стената, намери пипнешком ключа и запали лампата. От светлината още повече я заболя глава, но нямаше избор, не знаеше къде отива, налагаше се поне да гледа. Без да се отделя от стената на зиг-заг влезе в просторна стая, в която имаше само разтегателен диван, масичка и чисто нов телевизор с плосък екран. Върху масичката се мъдреше начената бутилка руска водка. Добра се до дивана и пи направо от шишето. Треморът намаля, главата я поотпусна.

„Вземи лист и пиши! “

„Нямам лист.“

„Погледни отдясно на дивана! “

Калина се наведе и вдигна сякаш нарочно оставени там лист и химикалка.

„За какво са ми? “

„Запиши думите ми! Ще ти кажа истината, за да разбереш какво ти се е случило.“

Нещо пъстро на олющения тапет отсреща привлече вниманието й. Това беше нейният портрет, същият онзи, който преди почти 15 години й беше показал Саша.