Юлиана Златкова - Ключова дума

„Аз те викам телепатично — шегуваше се Саша. — Човек може да направи каквото си поиска с друг човек, стига да знае как.“

Той често й говореше за силата на думите. Според него всеки човек си има своя дума, в която е скрит ключът към душата му. Следеше внимателно кои думи употребява тя, а понякога дори записваше разговорите им на касетофон. Малко странен беше, но точно това го правеше невероятно привлекателен. Веднъж я изненада с неин портрет, който негов колега нарисувал, без да я е виждал. Приликата беше толкова поразителна, че чак я уплаши.

„Чрез този портрет винаги и навсякъде ще бъда с теб“, каза й Саша, там живееше непознато семейство. Хората не бяха чували нито за Саша, нито за афганския му приятел.

Оттогава Москва се затвори в себе си. Без Саша стана чужда и недоброжелателна, дори враждебна. Оказа се, че е разкривала пред Калина само онези свои страни, които Саша бе искал тя да познава. Всъщност и той не беше московчанин, родното му селище се намираше някъде далече в Поволжието, но тромавата, огромна и капризна руска столица го обичаше и закриляше. Калина се чувстваше предадена, защото заради него бе обикнала Москва и много я заболя да разбере, че градът никога не я е харесвал. Без Саша животът там й изглеждаше като черна дупка, но нямаше как, трябваше да се гмурне в него.

Няколко месеца по-късно Калина се омъжи за Галин. Неин състудент. Българин. След година завършиха и се прибраха в България Живяха заедно девет години. По незначителни поводи помежду им избухваха страшни скандали. Извиняваха се един на друг, обещаваха си, че повече няма да се карат, но раздразнението се зараждаше наново, растеше и пак избухваше. Веднъж Галин й каза, че въпреки изключително сериозния й недостатък да изстисква пастата за зъби от средата на тубата, тя е неговата голяма любов. Шегата я подразни. В устата на мъжа й думата „любов“ й прозвуча омърсена. Разкрещя му се, сбиха се, той й насини окото, а тя му пукна ребро с точилката. До вечерта прокърви и я взеха в болница за задържане. По това време Галин и неговият най-добър приятел — също техен състудент от Москва, вече бяха регистрирали офшорката в Малта. Галин така и не видя сина си. В деня, в който изписаха Калина и детето, съдружникът му го докара от острова в запечатан ковчег. Починал от мозъчна травма вследствие на автомобилна катастрофа, нещо такова пишеше в смъртния акт. Приятелят му й разказа колко нелепо и случайно е загинал съпругът й и я взе на работа във фирмата, която вече беше изцяло негова. Фирмата бързо се разрасна, а той от най-добрия приятел на мъжа й от само себе си се превърна в Шефа. След около година той вече беше герой на новото време, преуспяващ бизнесмен, създал работни места, довел чужди инвеститори, помогнал на националната икономика. Калина обаче беше наясно, че той просто беше върнал изнесените пари обратно, пари, изнасяни с куфарчета в чужбина в началото на демокрацията, пари, заради които, както тя подозираше, Галин беше убит. Да, това беше така, но в първата година на новия, 21-и век вече никой не го помнеше, а и не искаше да си спомня.

Тежкото, таено с години, давено в алкохол съмнение, че мъжът й е загинал от насилствена, си проби път през спомените.

„Не искаш да повярваш, но е така“, каза някой в главата й.

Някой, който не бе тя.

Калина стреснато се обърна към шофьорчето, но то си гледаше пътя и не й обръщаше внимание.

„Не бягай от истината, продължи гласът, Не си търси оправдание, че досега не си направила нищо.“

„Можех ли да направя каквото и да било? “

„И сега можеш.“

Определено трябва да намаля алкохола, помисли си Калина, откачам.

„Не е в алкохола причината — веднага й отговори гласът. — Това е телепатичен контакт.“

„Това не може да бъде истина.“

„Всичко е истина. Животът е богат, Калина, а ти го живееш. Приеми го такъв какъвто е.“

Каквото и да беше това нещо, имаше ли го, нямаше ли го, то четеше мислите й.

„Кой си ти? “

Отговор не последва.

Кого питаше? Питаше ли изобщо някого? Прав е Шефа, че от пиенето си измисля какво ли не и става вредна и за околните, и за себе си.

Спряха на светофар. Малка черна рокля на витрината отсреща привлече погледа й. Видя се сякаш през чужди очи, в които роклята толкова й отиваше, че без обяснения слезе от колата и отиде да си я купи.

— Откачена работа — промърмори зад гърба й шофьорчето и даде газ.

Щом меката еластична тъкан докосна тялото й, преследващото я възхищение я връхлетя отново. Макар още да се беше погледнала в огледалото на тясната ъгловата пробна, знаеше, че единият ръкав се е смъкнал.