Юлиана Златкова - Аз като пресечка

Ярко оранжева, с цепка до над средата на бедрото полата се притисна към краката ми като жива. Само за малко не ми покриваше глезените. Сакото се разтваряше една идея повече от необходимото. Не посмях да си махна сутиена, иначе щях да изглеждам съвсем като в списанието, където прочетох за костюма на успеха. Дадох за него цялата си заплата. В материала ставаше въпрос как да се облечеш, за да постигнеш каквото искаш. Щом го видях на витрината, разбрах, че това е моят костюм. Костюмът на моя успех, на майка ми ще кажа, че е втора употреба, за да не ми завиди.

Часът минаваше един, но на етажа не се мяркаше жива душа, та никой не ме видя, че се преобличам в тоалетната. Редакторската стая все още спеше с надеждата тежкият махмурлук от снощното празнуване на годишнината на телевизията да й се размине. От бюрото на „борчето“, т.е. на шефката, й се присмиваше бутилка минерална вода, охранявана от флаконче аспирин, на шишето с черен маркер беше написано: „Не пий!“ и да изпускахме някакви събития, на кой му пука, така и така правим само по едно емисия на ден, колкото да не ни вземат лиценза, така е днес, утре как ще бъде не е ясно, може и по пет емисии да правим. Телевизията е динамично нещо. Разтворих си една таблетка и я изпих, защото ме болеше глава. Не от препиване, а от недоспиване. От купона си тръгнах рано и до три часа писах концепция. „Борчето“ се изпусна, че предстоят промени, тръгват нови предавания. Тя като си пийне, всичко си казва. Готина е. Крещи, обижда, псува, ама е с меко сърце. Влезеш ли й под кожата е твоя за винаги. Тя затова е на тоя хал. Така и не се е омъжила, а върхът на кариерата й са новините в шибаната кабеларка, няма къде да върви, гони петдесетте. Тя ме уреди тук. Познават се с майка ми. Тя също е журналистка, майка ми имам предвид. Аз вървя по нейния път. Професионално. Иначе — не. В никакъв случай. С баща ми са се оженили, защото забременяла. Били са заедно само десетина месеца. Общо взето заради мене. Почти не го познавам. Живеем по квартири. Сменяме ги през няколко месеца, както майка ми сменя вестниците, в които работи.

Не че измислих гениално предаване, но сега беше моментът да стигна до шефовете, сред тях има хубави мъже, успешни, богати. Все някой ще ме забележи.

Компютрите бяха изпаднали в клинична смърт. Ужасно стари бяха, някои дори и мишки си нямаха, но ние работехме на тях, чак пушек се вдигаше. Открих хакера в стаичката му да събира компютър от резервни части и да му говори нежно, казах му, че имам да пиша нещо спешно, а той вдигна към мен мрежестото си лице, прорязано от бръчици като географска карта и се изхили:

— Много си се разработила.

Приличаше на остарял каубой. Измърмори, че ще пусне заявка за уред за трошене на ръце, понеже някой кретен нощес изключил сървъра, после извърши някакви шамански действия около контакта и по клавиатурата на въпросния сървър и компютрите тръгнаха.

— Ще ти дадат тиквен медал — чух го да вика след мене, но не му обърнах внимание.

Набрах си концепцията, принтвах я и веднага я изтрих, за да не ми я гепи някоя пъргава колежка. Качих се на директорския етаж и, о, ужас, видях пред себе си, за щастие в гръб, грандиозния задник на „борчето“. Не трябваше да ме вижда. Щеше да се обиди, че я прескачам, а отгоре на всичко днес бях дежурен репортер, което означаваше, че трябва да търча, където ме прати. Да, но от друга страна като всеки вторник по това време шефовете се събираха на програмен съвет при директора Димов.

Такъв шанс не е за изпускане. По принцип секретарката не допуска до него, ако той не те е повикал. Не че се стремя конкретно към Димов. Животът ме е научил да взимам каквото ми падне и когато ми падне. Като с яденето — когато има, каквото има и колкото има, но, кой знае…Чувала съм, че Димов си пада по хубавите жени и харесва нестандартни идеи и постъпки. Не искам с мен да става като с майка ми. Ще се реализирам като жена. Не съм грозна. Натурална брюнетка със зелени очи, все ще я избутам някак тая българска филология. Искам щастлив брак и ще го имам. А щастие без пари няма, убедена съм. Доста филми съм гледала, знам как е.

С грацията на носорог „борчето“ се отдалечи по коридора, а аз се шмугнах в първата изпречила се пред очите ми врата. Малкото помещение ухаеше на кафе. Върху плота до кафе машината имаше табла с димящи чашки, а секретарката сипваше мляко в порцеланова каничка с гръб към мене. Грабнах таблата, стиснах папката с концепцията под мишница и влязох в заседателната зала, където около кръглата маса се караха членовете на програмния съвет.