Юлиана Златкова - Неделни побоища

Не стига, че вместо провокационни въпроси към амбициозния млад банкер, с когото имаше интервю в четири часа, мислеше само как да го накара да я заведе на вечеря, ами се обади и Венци да го вземела с колата от вилата, защото на отиване го свалили от автобуса заради Нора. Диана ехидно му напомни, че по принцип е против кучето да се извежда извън града и че щом той не се съобразява с нейното мнение, е редно само да си носи отговорност за постъпките. Венци и обясни, че родителите му не могат да го докарат, понеже вече са пили по две-три ракии, което окончателно вбеси Диана. Тя хладно го попита откъде-накъде трябва да харчи пари за бензин, само за тяхното семейство ли трябва да работи. Венци се опита да каже, че все пак е Цветница, и на само той, но и майка му Лилия имат празник, но Диана го прекъсна, без да го изслуша. Той е длъжен веднъж завинаги, продължи тя, да запомни, че тя няма да позволи на него и на скапаните му родители да живеят за нейна сметка. Наясно ли е въобще той, попита тя след многозначителна пауза, как се изкарват пари и сама си отговори, че няма как да е наясно, след като само ходи в шибания институт заради осигуровките. Да бъде така добър да си спомни, че не са им плащали от пет месеца. Венци не каза нищо, смущението му напълно задоволи желанието на Диана да го поставя на мястото му винаги, щом реши да се прави на мъж, и тя великодушно се съгласи да го прибере.

Когато преди пет години се омъжи за Венци й се виждаше ужасно престижно мъжът й да е учен, още повече — физик. От него може да се пръкне някой нов Анщайн, например. Да, ама той до ден днешен си вегетираше в института, я взел заплата, я — не. Науката продължаваше да си съществува в главата му, но този му крайник, както и всички останали части на тялото му, се поддържаха живи с парите, които тя печелеше. Това все повече и повече я дразнеше.

Тя спря пред сладкарницата в центъра на селото, огледа се и се подразни, че Венци, както винаги, закъснява. По телефона се бяха уговорили той да я чака на това място, за да не се среща тя с родителите му, които не можеше да понася. Нетърпеливо запали цигара, научи от случаен минувач, защото си беше забравила часовника, че вече е три и петнайсет и забеляза, че Нора тича към нея през шосето сама и без каишка. Кипна й, прибра кучето в колата и чак тогава видя мъжа си да се показва иззад ъгъла. В първия момент не се уплаши, дори успя да си довърши мисълта, че ако кучето го беше смачкала кола, щеше собственоръчно да го смачка него, толкова невероятно изглеждаше той и толкова спокойно беше всичко наоколо. По лицето му се стичаха вадички кръв и оставяха дири по асфалта. На спирката отсреща няколко души чакаха автобуса за града и си приказваха. Никой от тях не му обърна внимание. Само квадратна дама на средна възраст за миг погледна към него, но в очите й Диана не видя нищо.

— Нещо с кучето ли? — попита Диана.

Нора изскимтя и тя включи, че кучето току-що скочи невредимо на задната седалка. Осъзна колко безсмислен е въпросът й и почувства, че я обхваща паника.

— Ще ги съдя — каза Венци.

От него силно я лъхна на алкохол.

— Минавай от другата страна!

Диана решително седна зад волана.

— Слизай! — изкрещя Венци. — Слизай, ти казвам!

Диана невъзмутимо запали и даже се пресегна да му отвори, но той грубо я блъсна и насила я отмести надясно.

Венци потегли рязко, качи се на тротоара, докато обръщаше и зави по черния път, който водеше към вилата на родителите му.

— Нищо не съм пил — каза той. — От виното е. Потече ми по дрехите.

По якето му капеше кръв и по нищо не приличаше на вино. Носеха се с висока скорост по неасфалтирания неравен път. Минаха на една боя разстояние от паркирано край бордюра „Голф“-че, лъскаво и облизано като от картинка. В градината зад него копаеше възрастен мъж със стари панталони и бяла шапка с козирка.

— Удари ме с греблото — посочи го Венци. — Заради кучето.

Мъжът вдигна глава, проследи с безразличие колата им и отново хвана мотиката.

— Какво гребло? — попита Диана. — Какво вино?

Наближаваше три и половина и ако не тръгнеше до десет минути, можеше да закъснее за срещата с банкера, а това в никакъв случай не трябваше да става.

— Счупих бутилката, за да се отбранявам — обясни Венци. — „Шардоне“. Взех го за вкъщи.

„Ладичката“ им подскочи още няколко пъти по дирите, оставени от камиони между новоиздигащите се палати и спря пред оградата на опърпаната поолющила се виличка.