Юлиана Златкова - Неделни побоища

— Неделни побоища — засмя се банкерът, като че ли ставаше дума за нещо обикновено.

Диана бързо затвори телефона. Доплака й се и изведнъж се почувства ужасно безпомощна. Чу как Трайчо зад гърба й за пореден път избра полицията.

— Тука един колега са го ударили с гребло — каза той.

Явно този път му се обадиха.

— Какво? … Как не ви интересува? Не е районното? … Какъв частен дом…

Диана се учуди защо Трайчо нарече Венци „колега“ и си направи извода, че хората дотолкова са изгубили представа какво са един за друг, че не знаят как да се наричат помежду си. Това й се стори страшно, направо чудовищно и някакъв вътрешен порив я отведе при мъжа й. Водата все така подскачаше по якето му. Той беше закрил лицето си с ръце и тялото му се поклащаше напред-назад. Изглеждаше толкова уплашен и самотен, че Диана изпита искрено желание да му помогне.

— Дайте ми риванол и йод — каза тя.

Лили грабна от масичката бутилката с ракия и се засуети около сина си, заграждайки го с тялото си от Диана, като че ли тя го беше ударила.

— Гади ми се — обади се Венци. — Можеха да ме убият.

— Не се самонаблюдавай — изгрухтя Протосингела. — Нищо ти няма.

Диана извади носната си кърпичка, невъзмутимо взе бутилката от ръцете на майка му и се зае да промива удареното. Под сплъстената коса се откри рана, много по-голяма отколкото очакваше, продълговата и извита като драскотина, с дълбока дупка в единия край. Тя притисна кърпичката до раната и извърна поглед, за да не повърне. Протосингела изсумтя, седна на един шезлонг и извъртя туловището си, за да не гледа. На Диана й призля, но раната неудържимо привличаше погледа й. Дъното й не се виждаше, толкова беше дълбока. Сякаш стигаше до мозъка му. Тя стисна зъби и внимателно отстрани ръцете му от лицето.

— Няма да си признаят — каза Протосингела. — Ще отричат.

— Татко, ти разбираш ли, че можеха да ме убият!

— На това куче трябва да му се сложи намордник — намеси се Лили. — Трябва да се извежда само с намордник.

— Направо си ме убиваха… Ох!

— Боли ли те? — попита Диана.

— Сутринта щеше да ухапе Трайчо — изобщо не се засрами Лили.

— Нападна и мене — подчерта Протосингела — И мене лично!

— Нора никога не напада добри хора — обобщи Диана.

Тя изстиска подгизналата кърпичка и отново я напои с ракия.

— Четири момчета играеха на карти пред фурната. Те видяха…

— Срещу фурната ли? — подскочи Протосингела и едва не счупи шезлонга.

— …но не ми помогнаха.

Протосингела стреснато погледна жена си.

— Знаеш ли с кого се е бил синът ти? — извън себе си изкрещя той.

Диана изпра кърпичката на чешмата, макар да нямаше нужда.

— Не ви ли стана ясно, че като нищо ме убиваха! — извика Венци. — Продупчваха ми главата! Пръсваха ми мозъка! Защото кучето ми им подуши петела на улицата.

— Ще ми подпалят вилата! — завайка се Протосингела.

— Ами да! — плесна с ръце Лили. — Ами че снаха им на тия хора я избраха за общински съветник!

Диана коленичи пред Венци и внимателно изтри кръвта от лицето му, но не обърна внимание колко е пребледнял. Паниката, обхванала свекъра й и свекърва й, я караше да тържествува.

— Едно време са се убивали за парче земя — прошепна Венци, — поне за парче земя. А сега… сега за какво?

— Общински съветник значи… — тревожно каза Протосингела.

— Снаха им — с болка натърти Лили, — тяхната снаха.

Настъпи многозначителна пауза, предназначена да даде възможност на Диана да осмисли какви прекрасни снахи има и да си направи самокритика. И точно в тази пауза откъм къщата неочаквано за всички долетя радостният глас на Трайчо:

— Полицията ли е? Тука един колега…

Протосингела се изправи, но Лили го изпревари и двамата хукнаха навътре. Тя издърпа слушалката от ръцете на Трайчо и затвори телефона.

— Ама защо? Таман се свързах…

Думите му увиснаха във въздуха. Лили като фурия излетя обратно на терасата.

— Кучето ти е виновно! — нахвърли се тя върху Диана — Ти си виновна!

— Хайде, Венци — каза Диана, като с нежни движения продължи да движи кърпичката по лицето му, — да си вървим.

Той рязко замахна и я удари през ръцете:

— Мръсница!

Не успя обаче да я отблъсне, защото припадна и се свлече в ръцете й.

— Лошо ми е — промълви той, преди да изгуби съзнание. — Помогнете ми.

От ъгълчето на устните му пролази струйка кръв. Очите му се втренчиха някъде в пространството и Диана несъзнателно проследи застиналия му поглед до лехата, където свекър й всяка година садеше босилек за подправка. Тя винаги слагаше от него, когато правеше пица, но сега само от мисълта за ароматната трева й стана студено. Тя положи неподвижното тяло на мъжа си на цимента и се разплака.