Роджър Зелазни - Окото на котката

Той си спомни приема преди нощта, през която намери Койота.

С целия блясък на взетия под наем вечерен костюм на „Плийт и Рафъл“ от искряща плътна синтетична тъкан на релефни черни райета той се бе придвижил до огромната къща в Арлингтън. Минали и настоящи величия изпълваха великолепните зали с високи тавани. Той несъмнено принадлежеше на миналото, но въпреки това бе дошъл, за да види неколцина стари приятели, да се докосне отново до онзи друг живот.

Жена на средна възраст с умело създаден чар го поздрави, приближи се, прегърна го и разговаря с него половин минута с ентусиазирания тон на говорителка в новинарска емисия, докато пристигането на нов гост зад гърба му не предизвика рефлекторен натиск на дланта й върху ръката му, с което го насочваше да отстъпи встрани.

Той с облекчение се отдалечи и си взе напитка от таблата, която му поднесоха. Хвърли поглед към лицата, поздрави някои хора и спря да размени няколко думи, докато си проправяше път към малката стая, която помнеше от предишните си посещения.

Отдъхна си, когато влезе. Харесваха му дървото и желязото в нея, каменната облицовка и грубият хоросан, книгите и ненатрапчивите картини, единственият прозорец, от който се разкриваше широк поглед към реката, и тихо горящото огнище.

— Знаех, че ще ме намериш тук — каза тя, седнала в креслото си край огнището.

Той се усмихна.

— Аз също — в единствената стая, построена по времето, когато не е властвала безвкусицата.

Той притегли едно кресло, настани се близо до нея, но извърнат леко встрани към огъня. Едрото й сбръчкано лице, блестящите сини очи под бялата коса, ниската й набита фигура не се бяха променили в последно време. В някои отношения тя беше по-възрастната, а в други — не. Времето бе превърнало и двамата в играчки на любимата си игра — иронията. Той си помисли за столетниците Фонтанел и мадам Гримо, които почти му бяха връстници. Ала в този случай пропастта беше друга.

— Скоро ли ще тръгваш отново на лов? — попита го тя.

— Те си имат всички зверчета, които засега са им необходими. Аз съм пенсиониран.

— Харесва ли ти?

— Колкото всичко останало.

Веждите й потрепнаха леко.

— Така и не мога да разбера дали твоето е местен фатализъм, умора от света или поза.

— Вече и аз не мога — отвърна той.

— Може би страдаш от безделие.

— Това е почти толкова изключено, колкото дъждът в наше време. Аз съществувам в своя собствена цивилизация.

— Така ли? Нещата не може да са чак толкова лоши — отбеляза тя.

— Лоши? Доброто и злото винаги се смесени. По този начин се осигурява ред.

— Нищо повече?

— Лесно е да се обича това, което е налице, и да се желае онова, което липсва.

Тя протегна ръка и стисна неговата.

— Ти си побъркан индианец. Съществуваш ли, когато не съм тук?

— Не съм сигурен — отговори той. — Аз бях пътешественик от избраните. Може би съм умрял и никой не е имал смелостта да ми го каже. А ти какво правиш, Маргарет?

След малко тя отвърна:

— Все още живея във века на стеснителността, предполагам. И на идеите.

Той надигна питието си и отпи голяма глътка.

— „… банално, скучно и безполезно“ — изрече тя.

Той повдигна чашата още по-високо, за да я освети светлината, и се вторачи през нея.

— Не е съвсем зле — констатира той. — Този път вермута са го докарали.

Тя тихичко се изсмя.

— Философията не променя хората, нали? — попита.

— Мисля, че не.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Навярно да отида и да поговоря с някои от останалите, да изпия още няколко чаши. Може би малко ще потанцувам.

— Нямах предвид тази вечер.

— Зная. Нищо особено, предполагам. Не ми е необходимо.

— Човек като тебе трябва да прави нещо.

— Какво?

— Това ти трябва да кажеш. Когато боговете мълчат, някой трябва да направи избора.

— Боговете мълчат — той най-сетне погледна в блестящите й древни очи, — а всички мои възможности за избор са изчерпани.

— Не е истина.

Той отново се загледа встрани.

— Ще приема нещата такива, каквито дойдат — каза той, — както преди постъпи ти.

— Не говори за това.

— Извинявай.

Тя отдръпна ръката си от неговата. Той довърши питието си.

— Твоят характер е твоята съдба — накрая произнесе тя, — а ти си същество на промяната.

— Аз живея стратегически.

— Може би прекалено.

— Приеми нещата каквито са, приятелко. Този въпрос не ме тревожи. Аз съм се променил достатъчно и съм уморен.

— Дали и това ще продължи дълго?