Роджър Зелазни - Забулената и гизелата

Пристъпвахме напред; тя броеше вратите и спря пред седмата.

— Ето тази — каза ми — води през кривата към мястото зад блокираното огледало в твоята стая.

Освободих ръката й и пристъпих покрай нея.

— Е, дойде време за лов на гизели!

Тръгнах напред. Гизелата ми спести затруднението да изпитвам кривите и изникна преди да съм стигнал до целта си.

Беше дълга три метра или малко повече; безока, поне доколкото можех да преценя, но пък с множество подвижни мигли-антенки на онзи край, който приех за нейна глава. Беше сочнорозова на цвят, по протежението на тялото й надлъжно минаваше дълга зелена ивица, а напреки имаше синя. Гизелата вдигна „предния“ си край на метър и половина над земята и застина, полюлявайки се бавно. Нададе писък и се обърна в моята посока. Под миглите забелязах голяма, леко ъгловата паст, достойна за акула. Тя се отваряше и затваряше, демонстрирайки ми пълен набор зъби. Зелена, напомняща отрова течност капеше от тази дупка и се изпаряваше на земята.

Изчаках я да се приближи — и гизелата не ме остави да я чакам дълго. Проучих движенията й — беше много пъргава, както се оказа — и открих, че има множество малки крачета. Изчаках нападението й, вдигнал острието пред себе си en garde 1 1 В защитна позиция. — Бел. прев. .

Прегледах с какви заклинания разполагам.

Тя се приближи и аз я ударих и с „Буика-беглец“, и със „Сияйния клозет“.

И двата пъти тя замираше и изчакваше заклинанието да се изчерпи. Въздухът изстиваше, а пастта на гизелата и средната й част се обвиваха в пара. Тя сякаш попиваше магията и изхвърляше излишъка чрез ентропия. Когато парата изчезна, тварта отново тръгна напред и аз пуснах в действие „Малоумния агрегат“. Тя отново застина, неподвижна и обвита в пара; този път аз се хвърлих напред и нанесох мощен удар с меча. Острието издрънча о кожата й сякаш биех гонг, но не последва нищо друго и аз се изтеглих, щом гизелата се размърда.

— Като че ли изяжда заклинанията ми и издиша студ — констатирах.

— И други са описвали същото — съгласи се Ранда.

За няколко секунди тварта измени формата си, премести пастта в горния си край и заплашително се наклони към мен. Забих острието си дълбоко в гърлото й, докато дългите крачета ме драскаха и се мъчеха да ме сграбчат. Бях избутан назад. Щом тя затвори устата си, чух рязко изхрущяване. В ръката ми остана само ефесът — чудовището бе прехапало острието! Изплашен, посегнах към новата си мощ, щом устата се разтвори отново.

Портите на Колелцето се разтвориха и ударих гизелата със сурова сила, измъкната някъде от Сенките. Звярът отново замря, а въздухът наоколо се охлади. С усилие се измъкнах от прегръдката на малките крачета. Кървях от дузина ранички. Претърколих се встрани и скочих на крака, като продължавах да държа тварта във фокуса на силата на пръстена. Опитах се да използвам острието, за да я разчленя, но тя поглъщаше всички атаки, оставайки си статуя от розов лед.

Пресегнах се през Сенките и си намерих друг меч. С острието му начертах във въздуха правоъгълник с ярък кръг в средата. Хвърлях през него волята и желанието си, протегнах се… Миг по-късно усетих връзката.

— Татко! Усещам те, но не мога да те видя!

— Чекрък, сражавам се за живота си и, както изглежда, за този на мнозина други! Ела при мен, ако можеш!

— Опитвам се. Но се намираш на странно място. Май са наложени ограничения и не мога да проникна там.

— Проклятие!

— Така е. И преди съм се сблъсквал с подобен проблем. Не е лесен за преодоляване.

Гизелата отново се раздвижи. Опитах се да задържа връзката през Картата, но тя се разпадаше.

— Татко! — изплака Чекръка, щом изтървах контакта. — Опитай… — и после изчезна.

Отстъпих и се спогледах с Ранда. Около нея се бяха възправили дузини Забулени, всички до един в черни, бели или червени одежди. Те подеха странна песен, прилична на погребален напев, сякаш схватката ни се нуждаеше от мрачен звуков съпровод. Но песента забави движенията на гизелата, като едновременно с това ми напомни нещо от далечното минало.

Отметнах глава и нададох виещия вой, който бях чул веднъж насън и никога не забравих.

И моят приятел се появи.

Кергма — живото уравнение — се изплъзна едновременно от много ъгли. Стоях и гледах как той/тя/то — така и не знам кое е вярното определение — се събира в едно цяло. Кергма беше приятел от детинството ми, заедно с Глейт и Грайл.

Ранда явно си припомни съзнанието, което можеше да ходи навсякъде, защото чух как възкликна. Кергма приветствено се плъзна около тялото й, а след това по същия начин поздрави и мен.