Роджър Зелазни - Изменящата се земя

Дилвиш знаеше какво ще последва още преди да се откъснат от земята, описвайки дъга във въздуха. Ръката се протегна, все още надигайки се, когато Блек скочи. Дилвиш удари встрани и надолу по най-близкия пръст и усети, че острието попада в целта и сече дълбоко. Ръката внезапно се сви в стегнат юмрук и им освободи пътя. Кървящ чукан тупна на земята и се претърколи назад към дюната.

След малко вече слизаха. Склонът бе по-стръмен, отколкото бяха очаквали, но не това, а твърдата му, блестяща повърхност накара Дилвиш да застине за миг, преди копитата на Блек да я достигнат. Това беше едната страна на широка падина с формата на купа, на дъното, на която лежеше спокойно, димящо езеро. Тук въздухът бе изпълнен със серни изпарения и нещо подозрително като полуразложен човешки труп плуваше в жълтите води заедно с няколко по-малки, вероятно някога живи същества.

Веднага щом докоснаха искрящата повърхност, копитата на Блек се плъзнаха и той се катурна наляво. Дилвиш скочи, за да не бъде премазан, като се хвърли назад и встрани, търкаляйки се, все още с меч в ръка.

Елфовите ботуши докоснаха повърхността и го задържаха. Дилвиш изпъна напречно лявата си ръка, претърколи се надясно и хвана Блек, но конят продължаваше да се плъзга и Дилвиш усети, че сухожилията му ще се скъсат, защото елфовите ботуши го задържаха на място. Той потътри крака, прекъсвайки допира, прибра меча в ножницата, търкулна се по корем и се вкопчи в Блек с две ръце, като продължи да се влачи надолу, проснат зад коня си.

Все още сграбчил Блек, отново размърда крака, за да може да тегли и се надигна до полуклекнало положение. През това време предните копита на Блек продължаваха да бият, отпечатвайки дълбоки вдлъбнатини, докато се плъзгаше с главата напред към езерото.

Дилвиш започна да изменя хватката си — първо едната ръка, после другата, придвижвайки се напред откъм лявата страна на Блек, по гърба, докато успя да се вкопчи във врата му. Продължи напред и успя да излезе пред плъзгащия се кон, а елфовите ботуши блокираха всяка негова стъпка, когато започна да го бута нагоре. Раменете и бедрата му се напрегнаха, ставите му хрущяха, но падането на Блек се забави и движенията на предните му крайници станаха по-целенасочени.

Вонята от езерото стана по-тежка и Дилвиш изви глава покрай Блек. Успя да види, че са прекосили по-голямата част от склона. Не погледна зад гърба си, но удвои усилията да спре падането.

Дясното предно копито на Блек удари и се закрепи, като дълбоко нарани лъскавата повърхност и изтръгна дъжд от стъклени частици. После успя да забие и лявото копито, а Дилвиш се напрегна с цялата си сила, за да го повдигне. Блек се изправи на два крака, но задницата още беше притисната, а краката се тътреха и риеха. Дилвиш го сграбчи около шията и вложи цялата си сила напред и нагоре, за да го спре.

Блек провлачи задница и застана неподвижен. Дилвиш постепенно се отпускаше, пое дълбоко дъх и се закашля от пагубните изпарения, които напълниха дробовете му.

— Не си и помисляй даже да направиш и крачка назад — каза Блек.

Дилвиш се огледа.

Водите, влачейки мръсна пяна, се плискаха леко на по-малко от стъпка. Мъжът потръпна. Като се вгледа по-внимателно, разбра, че в средата на езерото наистина се полюшват останки от човешко тяло. На места стърчаха кости. Около трупа водата бе по-тъмна. Почти можеше да види как протича разложението. Отвърна глава.

— А сега какво? — запита Блек. — Не знам нито едно заклинание, което да е специално предназначено да се справя със ситуации като тази.

Дилвиш леко се подсмихна и огледа пътя, по който се бяха смъкнали.

— Веднага ще ти съобщя, че ще го направим по сложния начин — отбеляза той. — Чакай да разгледам върху какво сме стъпили.

Той бавно отдръпна ръка от шията на Блек, изправи се и изтегли меча. Направи няколко стъпки вляво, вдигна оръжието и го стовари върху гладката наклонена повърхност. Острието премина, трошейки я, през няколко сантиметра от материята и във всички посоки се разбягаха пукнатини колкото педя.

— Може да стане — обяви Дилвиш. — Ако изсека ред вдлъбнатини наоколо, ще можем да те обърнем и да се отправим нагоре.

— Направи го — каза Блек — и аз ще мога да продължа по пътя нагоре. В момента съм в доста деликатно положение.

— Да — отвърна Дилвиш, кашляйки, — не прави нищо, което изисква движение.

Той се обърна и отново нападна склона. Разлетяха се парчета. След няколко минути бе изсякъл две успоредни пътеки, дълги повече от осем стъпки, които достигаха Блек откъм дясната му страна.