Роджър Зелазни - Изменящата се земя

— Може и да успееш — извика Блек, — ако добре прецениш времето. Ще следя най-сигурните опори и ще ти ги казвам. Елфовите ботуши ще те носят.

Мъжът поклати глава и се върна обратно.

— Не — каза той, яхвайки го отново. — Трябва да отидем заедно.

— Много е далеч, за да скоча дотам.

— Тогава ще изчакаме нещо голямо да мине насам.

— Рисковано е. Но като че ли ще се окаже единственият начин. Добре.

Блек отстъпи отново и се взря нагоре.

— Не виждам нищо подходящо.

Той се завъртя на задните си крака, докато застана отново с лице към посоката, откъдето бяха дошли.

— Виждам мястото, което напуснахме. Сега е много по-близо до дупката.

— Аз пък виждам да идва една голяма скала.

Блек се обърна и приклекна почти незабавно. Сега замъкът бе точно пред тях.

— Хвани се много здраво — каза Блек. — Ако падна, опитай се да скочиш от гърба ми и продължавай да вървиш.

Конят зае нова позиция срещу тъмната тътнеща река от отломъци. Земята под тях се снижаваше и се издигаше непрекъснато. Дилвиш се приведе напред и стисна здраво колене, докато не го заболяха. Обърна глава наляво. Дочу далечен екот, почти като смеха на някой великан. Видя стена от пламък да пада от небесата и да изчезва някъде отпред. Сега Вечният Замък блестеше като аметист. Земята леко се разклати и долетя звук, подобен на удари върху масивен гонг, последван от звънтеж, като че ли цяла стъклена стена внезапно се бе разпаднала. Тъмната река продължаваше пътя си сред грохот и бучене.

— Ето я — обяви Блек.

Дилвиш отново видя полупотъналия объл камък да взема завоя с известно затруднение, насочвайки се към тях…

Той се опита да прецени скоростта му. Затвори очи и отново ги отвори. Една лента от мъгла лъкатушеше наблизо.

— Сега! — извика Блек.

И ето те пак се понесоха. Дилвиш помисли, че стана твърде бързо. Скалата се появи, сякаш бе заседнала за момент, и продължи да потъва. Повърхността й изглеждаше опасна дори за най-предпазливите нозе.

Бяха във въздуха.

Неволно Дилвиш отново затвори очи. Челюстите му се тресяха от силата на сблъсъка. Под него тялото на Блек се извиваше и той помисли, че се плъзгат и падат.

Отвори очи и откри, че пак се издигат във въздуха. Стисна зъби.

Удариха в твърда земя и продължиха да се движат. Дилвиш се изправи и издиша, осъзнавайки, че е затаил дъх. Бяха на югозапад от замъка и се носеха през скалиста равнина сред димящи кратери.

Блек спря за момент, след като бяха изкачили едно каменисто възвишение и погледна назад.

— Не е зле — рече той. — Не бях сигурен, че ще успеем.

После заслизаха надолу по склона.

— Чудя се къде отива всичко това — каза Дилвиш.

— Кое?

— Боклукът, който се всмуква от тази дупка.

— Предполагам, че ще бъде изплют отново някъде другаде — отвърна Блек и ускори ход, като приближиха едно песъчливо поле.

— Утешителна мисъл.

Шумолящият звук се появи щом навлязоха в песъчливата ивица. Почти подсъзнателно Дилвиш забеляза дребни, тъмни, подвижни неща да изникват и да израстват бързо като плевели около тях. Пясъкът се размърда и по-големи, по-бързи модификации се появиха на повърхността, гърчейки се нагоре.

— Пръсти! — възкликна Дилвиш почти на себе си, Блек не отговори, но се втурна напред, когато грамадни лилави ръце се протегнаха да ги сграбчат, като махаха и хващаха все по-високо. Конят ги тъпчеше с металните си крайници. Но отпред бяха израснали като гора — дълги, космати ръце като стълбове, препречили пътя им. Дилвиш усети нещо да докосва десния му крак и острието светна в ръката му. Развъртя го надолу, като кастреше вкопчващите се в него пръсти. Блек наведе глава и издиша пламък да обгори земята пред тях.

В падините наоколо се надигна мъгла, но се задържа близо до повърхността, а самият въздух си остана ясен под яркосиньото небе с няколко пухкави облачета на запад. Замъкът, сега малко по-близо, блестеше, като че ли слънчевият огън се отразяваше в безбройните му прозорци.

Дилвиш започна да се изпотява, докато сечеше ръцете, които продължаваха да изникват в изобилие от двете му страни. Наближаваха края на полето, където земята се спускаше рязко надолу извън полезрението му — отвъд нисък, приличен на дюна, хребет. Когато го наближиха, земята се надигна и най-масивната досега ръка започна да си пробива път изпод нея. Дилвиш усети, че разкрача на Блек се удължава и чу кости да се трошат и хрускат под тях, докато почти прелетяха последното разстояние. Главата на коня бе вдигната и пламъците му угасваха. Дланта на огромната ръка препречваше пътя им.