Фредерик Пол - Рифовете на космоса

А сега Планиращият седеше срещу него зад масивно писалище, в кресло на въздушна възглавница, вглъбен в четене на разхвърляните по плота книжа.

Изпитвайки безмерна неловкост и смущение, Рейлънд търпеливо чакаше.

Нямаше никаква забележима прилика между Планиращия и дъщеря му. Тя беше чернокоса, привлекателна, с невинно детско лице. Той — скулест, с лъвски черти на лицето и сива коса, късо подстригана във формата на шлем. Върху облегалката на огромното кресло беше застинал стоманеносив ястреб. Но това съвсем не беше украшение. Металните клепачи бавно се отвориха и гранитовите очи се впериха в Рейлънд.

Най-после Планиращият вдигна поглед и се усмихна:

— Синко, да не би да не си свикнал да се регистрираш?

Гласът му беше кадифен, но Стив се стресна.

— Извинете, сър — промърмори той и забърза към облицования със златни пластинки телетайп. На панела имаше кодова табелка, която гласеше: „Номер едно“.

Планиращият отново се усмихна.

— И така, ти си Стивън Рейлънд. С теб вече сме се срещали, но ти не помниш.

Стив пребледня.

— Извинете, сър?

— Това беше много отдавна, синко — замислено каза Планиращият. — Дойдох у вас, в къщи. Ти беше малко дете. Не се учудвай. Просто бях познат на баща ти.

Рейлънд залитна, защото огромният сферичен вагон достигна максималната си скорост. Главата го заболя. И то не заради скоростта на вагона, не и защото не беше хапвал цял ден. А заради думите на среброкосия мъж.

— Сър, моите родители никога не са ми споменавали за нещо подобно. Те биха били горди…

Планиращият гръмко се разсмя.

— Както виждаш, синко, доста работи не знаеш за своите родители. Те съвсем не се гордееха от познанството си с мен. Напротив. Срамуваха се. Баща ти ме ненавиждаше, и то много. — Усмивката му постепенно се скри, гласът стана режещ. — Твоят баща беше враг на Плана!

Рейлънд залитна отново.

— Сър, баща ми изчезна, когато бях малък. Нищо не ми е известно за дейността му. Майка ми никога не ми е говорила за това.

— Да, бе… — свирепо процеди Планиращият. — Тя беше много опасна жена. И съвсем не беше глупава. Трябва да призная, че твоите родители бяха умни хора. Какво стана с теб, а?

— Сър?

Рейлънд съвсем се обърка. Не знаеше какво да отговори.

— Как стана Опасен? — попита Планиращият с леден глас. — Не си струваше да се опитваш да надхитриш Плана. Извърши глупост!

Рейлънд дълбоко въздъхна. Ами ако…

— Сър, разрешете да обясня — започна той. — Не съм си помислял дори да вървя против Плана. От доноса на едно момиче бях квалифициран от Машината като Опасен, но продължавам да мисля, че това беше грешка…

— Съмняваш се в правилността на решенията на Машината, а?

— Не ме разбрахте, сър. Не Машината, а информацията, която…

— Престани! — избухна Планиращият. — Не си утежнявай положението. Ти си син на своя баща. Трябва да знаеш, че само поради тази причина всичко, което правиш, е вече подозрително.

Надвисна тягостно мълчание. Едва поклащайки се, вагонът летеше напред. Започна втората половина на пътя — срещу силата на привличане.

— Правилно ли ви разбрах, сър? — изведнъж се възмути Рейлънд. — Машината ме квалифицира като Опасен, защото баща ми е извършил нещо против плана, и то преди да се родя? Според вашите думи така излиза. А това не е справедливо! Това…

— Не е справедливо ли? — изрева Планиращият. Ястребът отвори очи и тревожно се размърда. — Що за дума е това? Справедливост, свобода, демокрация… Баща ти често повтаряше тези думи, те просто са влезли в кръвта ти. Но те не означават нищо! Какво отношение има справедливостта към седемстотин и петдесет калории на ден?

Рейлънд мълчеше.

— Справедливостта е отживелица, ей богу! Няма я вече! Знаеш ли случайно с какво са се занимавали твоите благородни праотци, синко? Добивали са „справедливост“ и „демокрация“ от природните ресурси на Земята. Издирвали, изтощавали, също както фермер изтощава своите ниви — двадесет класа пшеница, и няма нито грам почва. Черноземът вече не съществува! Заедно с него изчезнаха справедливостта и демокрацията. Светът стана затворена система. Много малко ни остана, синко!

Рейлънд съвсем се обърка от мощният взрив на емоции.

— Но, но… сър… — промърмори той, — нали другите планети откриват нови хоризонти, нови източници на ресурси…

— Мълчи! — извика Планиращият. Ъгловатата му глава се наведе напред като чук. Стоманеносивият ястреб многозначително размърда крила. Планиращият хвърли разгорещен поглед към Стив. Креслото се отмести леко назад, за да компенсира засилващата се тежест от втората част на пътя.