Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— Стив Рейлънд — прочете момичето червените букви, като се взираше. — Слушайте, вече някъде съм срещала това име. Лекар ли сте? Не? Пилот?

— Математик съм, мис Криири.

— Ами да, точно така! — възкликна тя. — Вашата папка беше върху бюрото на баща ми. Видях я сутринта, когато тръгвахме от Копенхаген.

Рейлънд се развълнува толкова силно, че даже му беше трудно да диша. От три години той се опитваше да разбере какви обвинения имаше срещу него. Терапевтите не му дадоха никакви сведения, дори въпросите бяха така формулирани, че нищо да не подсказват. Стив си спомни как те хиляди пъти го питаха какво означава думата „пространственик“ и как го наказваха при предположението му, че това е обитател на пространството.

Най-сетне се реши да попита:

— А беше ли казано какви са обвиненията срещу мен?

Сиво-зелените очи спокойно разглеждаха лицето му.

— Проявили сте незапланиран научен интерес.

— Какво? Това какво значи?

— Притежавали сте тайно събрани книги и ръкописи, забранени от Машината.

— Не е вярно! Това е ужасна грешка, някаква…

— Планиращата Машина не прави грешки — строго напомни момичето. — Към делото са приложени заглавията на книгите. Авторите са учени от Доплановата епоха — Айнщайн, Хамов, Хойл…

— Това са просто книгите на баща ми — въздъхна Рейлънд. — Малкото, които запазих. Разбирате ли, като дете мечтаех да летя в Космоса. Веднъж се срещнах с Рон Дондъривоу… Исках да стана пилот на космически кораб, да изследвам нови планети… Но Машината уби тази моя мечта. Тя ме прехвърли от Техническия корпус при математиците-изследователи. Получих назначение в някаква подземна лаборатория. Дори не знам къде се намира. Не знаех какво има над мен — суша, полярни ледове или океанско дъно. Не мога да си спомня дали съм имал някакви догадки по въпроса. Паметта ми… сега имам доста бели петна в паметта. Помня, че имах двама помощници — една телетайпистка и един човек на име Опорто — нещо като жив компютър. Машината ни даваше задачи за работа, като например проблема с хистерезисните загуби в тунелите на субметрото. Доколкото разбирам, това бяха задачи, чието решение Машината не можеше да намери сама. Дори и тя не знае всичко. А ние решавахме и тези задачи.

Момичето се размърда отново, и Стив пак дочу шипенето на пяната.

— Разбира се, можех да мина и без справочници и други книги, защото Машината можеше да ми подаде каквито и да било факти. Но по съображения за по-голяма производителност тя ми разреши да задържа няколко книги, между които и част от книгите на баща ми.

Той с надежда се усмихна на момичето.

— Надявам се, разбирате, че за човек, мечтал за космически полети, живота в една подземна лаборатория не е особено привлекателен. Четенето на тези книги се превърна в нещо като хоби. В тях се описваха остарели теории за природата на Вселената. Като използувах съвременните математически методи, успях да изведа система от уравнения, описващи разширението на Вселената и непрекъснато възникване на вещество в междугалактическото пространство.

Девойката се намръщи. Това го прекъсна. Наистина това не беше най-подходящата тема за беседа с млада жена, и то в банята й.

— Но това съвсем не беше незапланиран научен интерес — отчаяно завърши Стив. — Просто едно безобидно увлечение. Дори беше полезно за Плана. Изведените от мен уравнения, които описваха работата на новите енергийни полета на тунелите, бяха следствие на уравненията, описващи непрестанното възникване на вещество в пространството.

— И за това сте станали Оп? — замислено попита тя, все още намръщена. — Според мен изобщо не изглеждате опасен.

Какво можеше да отговори Стив? Той просто чакаше, а момичето в това време направи лек жест с дясната ръка. Един от металните гълъби излетя, насочи се към кристалния делфин и клъвна перката му, служеща за кранче. Струйката ароматна вода послушно спря. Рейлънд наблюдаваше сребристата птица, дишаше ароматизирания въздух и се любуваше на събеседницата си. В банята беше топло, но не задушно. Явно скритите вентилатори поглъщаха излишната влага.

— Вие наистина ли сте опасен?

— Не, мис Криири — поклати глава Стив, без да знае как да обясни всичко на това дете. — Нашийника не е наказание, а предпазна мярка.

— Предпазна мярка?

— Машината е решила, че има основания да счита, че при определени обстоятелства мога да застраша Плана на Човека — каза Рейлънд. — Аз не съм извършил никакво престъпление, разбирате ли? Но Машината не желае да рискува. И ми надяна нашийник.