Януш Зайдел - Цилиндърът на ван Троф

За всичко беше виновен „Мефи“ ван Троф — симпатично, макар и сякаш малко не от този свят старче. Истинското му име беше Вергил, беше професор, специалист по теория на полето. Познавах го от времето, когато четеше теоретична физика на студентите от Факултета по астронавтика извън Слънчевата система. Още тогава беше доста старичък, но когато се срещнахме няколко години по-късно, не открих у него никакви промени. Беше дребен, слаб и подвижен, с черни, пронизващи очи, с черна брада и коса (сигурен съм, че ги боядисваше). Прякорът, който му бяха дали студентите, му подхождаше идеално. Професорът беше истински Мефистофел, когато подскачаше пред катедрата, омагьосваше със сатанински фокуси безкрайните редове на уравненията и по неразбираем за нас начин извеждаше сложните зависимости на общата теория на полето.

Поведението му в аудиторията не беше нито игра, нито поза, както се убедих по-късно. Често ми се случваше да го видя в съвсем камерна среда — в дома на Йетта. Беше й някакъв далечен роднина. Същият сатанински блясък в очите, същите котешки движения и заинтригуващо формулиране на мислите.

— Ти нямаш представа какви необикновени възможности се крият в това добричко, уж тъй познато време-пространство! — говореше ми той, хванал ме натясно в някой ъгъл с чаша в ръка. — Достатъчно е да протегнеш ръка и дето се вика, само да щракнеш с пръсти — и стават неочаквани чудеса! А вие, младите, сте хукнали да търсите необикновеното там, при звездите…

Тогава бях на двайсет и шест години и бях непоколебимо убеден, че единствено пътешествията извън нашата Система ще избавят хората от всичките им грижи и проблеми. Затова само се усмихвах снизходително, не ми се щеше да противореча на старчето.

— Знам си, че така и така ще полетиш към Дзета — не мирясваше той. — Само не разбирам защо мътиш главата на това момиче?

Докосна с пръст раната: и аз, и Йетта преживявахме раздялата вътре в себе си, нито един от нас не отваряше дума за нея. Беше ни ясно, че още от зараждането си нашите взаимни чувства бяха белязани със знака на неизбежна кратковременност — когато се запознах с Йетта, вече се бях кандидатирал за член на екипажа на „Хелиос“.

— Тук оставям всичко свое, не само приятелите си…

Сбогувам се с настоящето — отвърнах хладно.

— И мислиш, че постъпваш добре?

— Налага се.

— И при кого ще се завърнете?

— На Земята, при хората.

— Не знам дали това ще бъде достатъчно, за да поддържа у вас волята за завръщане в течение на години, всеки ден… Помисли си: когато се завърнеш, ще бъдеш остарял с десет, да речем, с петнайсет години. А сегашните ти връстници ще бъдат старци.

Яд ме беше на него за тези думи, въпреки че ми говореше очевидни истини. Аз потисках у себе си мислите за раздялата, прогонвах представата за седемдесетгодишната бабичка, в която щеше да се превърне моето момиче, докато се върна…

— Обичаш ли Йетта? — попита професорът, като ме гледаше право в очите.

Не издържах погледа му.

— Във всеки случай това е без значение — опитах се да се престоря на равнодушен.

— Обичам и двама ви — рече тихо той и постави на рамото ми своята тясна, костелива ръка. — Може би ще успея… Ела някой ден при мен в Института, ще поговорим.

Преди да успея да отговоря нещо, ван Троф напусна стаята, без да се сбогува с никого. Винаги се появяваше и изчезваше незабелязано.

Два дни след разговора ни с Нассо пристигна отговорът на Съвета на експертите. Донесе го побелял старец с ескорт от четирима въоръжени пазачи. Старецът ги остави при решетката, а когато всички се събрахме, той ни прочете с треперещ глас текста, записан на руло фолио. Виждахме, че се измъчва, докато чете, старческите му очи се блещеха зад контактните лещи, гласът му заглъхваше на всяка дума.

— „Пришълци! — четеше старецът, — Искате от нас да обосновем решението си да останете в селището Луна I за неопределено време. Затова поясняваме, че това решение в никакъв случай не е нито дискриминация, нито ограничаване на свободата ви. Не е и карантина, тъй като медицинската апаратура вече ви изследва — вие не носите никаква опасност за населението на Селището. Решихме да останете тук единствено от съображения за вашата безопасност. Поради двестагодишното ви отсъствие не можете да разберете някои промени, настъпили на Земята и довели човешката цивилизация до днешното състояние. Завръщането ви на Земята в настоящия момент е невъзможно поради същите причини, които не позволяват и на нас да се завърнем.