Януш Зайдел - Цилиндърът на ван Троф

— Трябва да проверим положението лично, Командоре. Позволи ми да се измъкна оттук. Ще се справя.

— Рано е… — отвърна той, без да ме гледа. Две думи и работата беше ясна. Винаги съм ценил Командора за тази лаконичност. Важното беше, че по принцип не отхвърля предложението ми.

— А кога?

— Когато ми представиш реален план. Без пропуски и без излишен риск. Не забравяй, че става дума за еднократно удоволствие. Ако заловят един, после никой от нас няма да мръдне оттук.

— Ясно. Предлагам да взема Бен за сътрудник. Помниш ли, Командоре, как избягахме с него от Лабиринта? Бен е незаменим при подобни акции.

— Съгласен съм. Но преди всичко — планът за действие.

— Ще го имаш. Най-напред обаче трябва да се поогледам наоколо, да поговоря с хората… Нека само махнат решетката…

Решетката изчезна още същия ден, преди поредното намаляване на светлината на лампите в коридорите. По този начин тук означаваха началото на нощта в продължаващото по традиция двайсет и четири часа денонощие. Двамата с Бен дойдохме до извода, че първоначално са ни затворили с решетката, за да може после, като я махнат, да дадат необоримо доказателство за добра воля и доверие към нас. Защото без нея нашето положение не се промени кой знае колко. Сякаш просто ни бяха преместили в по-голяма клетка. Не след дълго се убедихме в това. Вероятно второто съображение, да изолират нашата група от останалите жители на Селището, е било продиктувано от необходимостта да информират и подготвят хората, та нашето появяване да не обърка нормалния им живот. Не можехме да отречем, че и по вид, и по психика се различаваме доста от тези миниатюризирани, бледи плъхове, както ги нарече Бен.

Веднага щом махнаха решетката, тръгнахме с Бен на експедиция към главния тунел. Действително будехме интерес у минувачите, те се заглеждаха в дрехите ни и в доста едрите ни фигури, ала никой не ни спря, не поиска да разговаря с нас и ние останахме с впечатлението, че дискретно се отдръпват от пътя ни. До края на главния тунел изминахме наистина четири километра. Вървяхме леко, въпреки че от време на време трябваше да си почиваме. Независимо от слабата гравитация бързата крачка уморяваше, предизвикваше задух. Още веднъж се убедихме, че недостигът на кислород не беше субективно усещане. Не носехме никакви уреди за измерване на кислородното съдържание във въздуха, но дългогодишният опит ни позволи да го оценим на около осемдесет процента от нормалното.

— А не мислиш ли — изведнъж подхвърли Бен, — че този недостиг на кислород може да бъде съзнателно поддържан?

— За икономия ли? Е, не вярвам, става дума само за изразходване на допълнителна енергия за регенерационните съоръжения. А те не са принудени да икономисват енергията.

— Не, по други съображения. Зле окисленият мозък не работи съвсем нормално.

Да, той беше прав. Сигурно това бе един от начините, по които местните власти въздействуваха върху обществото. След като дозаторите на кислород бяха в техни ръце, те можеха да въздействуват в известни допустими граници върху умственото и физическо състояние на жителите на Селището.

Достигнахме до края на коридора, но там ни спря някаква бариера, на която се опираше пазач с не особено страшен вид. През гърдите му бе закачен къс, масивен пистолет. Опитахме се да го заговорим, но той поклати глава и ни помоли да се отдръпнем от бариерата.

— По-нататък е забранено. В зоната на Шлюза се влиза само с пропуск — обясни ни едно дребно момче, което се въртеше наблизо и любопитно се заглеждаше в нашите комбинезони.

Смигнах на Бен, който тутакси пое топката.

— Бързаш ли? — заговори той момчето.

— Малко, защо?

— Ами виж, ние сме…

— Знам. Космонавти. Говореха за вас по телевизията. Долетели сте от Дзета.

— Да, точно така. Обясни ни, моля те, що за оръжие носи пазачът?

— Това ли? А, нищо особено. Малко те опарва, а после около половин час не можеш да се помръднеш. Изпатих си веднъж от такова оръжие, като ме хванаха в старата шахта. Но аз трябва да си вървя. По телевизията предупредиха да не дрънкаме много-много с вас.

Момчето закрачи бързо по коридора, а след петнайсетина крачки се затича и скоро изчезна зад завоя.

— Кой знае какви глупости са наприказвали за нас — рекох.

— Като нищо. Ето защо не ни дадоха телевизори. В стаите има контакти. Сега, когато вече са си изприказвали всичките лъжи, сигурно ще получим приемници.

Така и стана. В нашите кабини се появиха телевизори, които служеха и за вътрешна видеовръзка. Като гледахме всеки ден програмите, можехме вече да следим официалния живот на Селището.