Евгений Замятин - Ние

Нададох силен стон. И в този момент почувствувах — някой успокояващо ме гали по рамото.

Беше съседът ми, заел седалката отляво. Челото — огромна жълта парабола, на челото — жълти, нечетливи редове-бръчки. И тези редове са за мен.

— Аз ви разбирам, напълно ви разбирам — рече той. — Но все пак успокойте се, не бива. Всичко това ще се върне, неизбежно ще се върне. Важното е само всички да научат за моето откритие. Вие сте първият, комуто казвам: изчислих, че безкрайност няма!

Смаяно го погледнах.

— Да, да, казвам ви: безкрайност няма. Ако светът е безкраен, средната плътност на материята в него би трябвало да е равна на нула. А тъй като тя не е нула — това го знаем, — следователно Вселената е с граници, тя е със сферична форма и квадратът на нейния радиус y 2е равен на средната плътност, умножена по… Ето, само това ми остава — да пресметна числовия коефициент, и тогава… Разбирате ли: всичко има граници, всичко е просто, всичко е — изчислимо; и тогава ние ще победим философски — разбирате ли? А вие, уважаеми, ми пречите да завърша изчислението си — вие крещите…

Не зная какво ме потресе повече — откритието му или неговата твърдост в часа на Апокалипсиса: в ръцете си (едва сега забелязах) държеше бележник и логаритмичен циферблат. И разбрах: дори всичко да загине, мой дълг е (пред вас, незнайни мои, любими) — да оставя записките си в завършен вид.

Поисках му лист хартия — и тук записах тези последни редове…

Исках да сложа вече точка — както древните са слагали кръст над ямите, където са хвърляли мъртвите си, когато изведнъж моливът се разтрепера и изпадна от пръстите ми…

— Слушайте — задърпах съседа си. — Слушайте, ви казвам! Вие сте длъжен — вие сте длъжен да ми отговорите: а там, където свършва вашата завършена Вселена? Какво има там — по-нататък?

Не успя да ми отговори: отгоре — по стъпалата — тропот…

Конспект:

Фактите

Камбаната

Сигурен съм

Ден. Ясно е. Барометърът показва 760.

Нима аз, Д–503, съм написал тези двеста и двайсет страници? Нима някога съм чувствувал — или съм си въобразявал, че изпитвам всичко това?

Почеркът — моят. И по-нататък — същият почерк, но за щастие само почеркът е същият. Никакви бълнувания, никакви нелепи метафори, никакви чувства: само факти. Защото аз съм здрав, напълно здрав, абсолютно здрав. Усмихвам се — не мога да не се усмихвам, измъкнаха от главата ми някакво трънче и сега там е леко, пусто. По-точно: не пусто, но без нищо странично, което да ми пречи да се усмихвам (усмивката е нормално състояние на нормалния човек).

Фактите са такива. Онази вечер моя, открил границите на Вселената съсед, мен и всички, които бяха с нас — ни откараха в най-близкия аудиториум (номерът на аудиториума, кой знае защо, ми бе познат: 112). Там бяхме вързани върху масите и подложени на Великата Операция.

На другия ден аз, Д–503, се явих пред Благодетеля и му разказах всичко, което знаех за враговете на щастието. Защо по-рано това ми се струваше трудно? Не разбирам. Единственото ми обяснение е в тогавашната ми болест (душата).

Същия ден вечерта — на една маса с Него, с Благодетеля, седях (за първи път) в прочутата Газова Стая. Доведоха онази жена. В мое присъствие тя трябваше да даде показания. Тази жена упорито мълчеше и се усмихваше. Забелязах, че има остри и много бели зъби и че това е красиво.

После я вкараха под Камбаната. Лицето й стана много бяло, а тъй като очите й са тъмни и големи — това бе много красиво. Когато започнаха да изпомпват въздуха изпод Камбаната — тя отметна назад глава, притвори очи, устните стиснати — това ми напомни нещо. Тя ме гледаше, вкопчена здраво в облегалките на креслото — гледаше ме, докато очите й не се затвориха напълно. Тогава я измъкнаха, върнаха я в съзнание с помощта на електродите и отново я вкараха под Камбаната. Това се повтори три пъти — и въпреки това тя не каза нито дума. Другите, доведени с тази жена, излязоха по-честни: мнозина от тях започнаха да говорят още от първия път. Всички те утре ще се изкачат по стъпалата към Машината на Благодетеля.

Не бива да се отлага — защото в западните квартали — все още е хаос, рев, трупове, зверове и — за жалост — значителен брой номера, изменили на разума.

Но на перпендикулярния, 40-ти булевард успяхме да конструираме временна Стена от високоволтови вълни. И аз се надявам — ще победим. Нещо повече: сигурен съм — ще победим. Защото разумът трябва да победи.