Евгений Замятин - Ние

— Слушай, I — трябва… трябва всичко да ти… Не, не, ей сега — само да пийна вода…

В устата ми — сухо, сякаш съм я натъпкал с попивателна хартия. Посегнах да налея вода — не мога: оставих чашата на бюрото и здраво хванах гарафата с две ръце.

Сега видях: синият дим е от цигарата й. Вдигна я до устните си, дръпна, жадно глътна дима — както аз водата, и каза:

— Недей. Мълчи. Все едно — виждаш: въпреки всичко дойдох. Долу ме чакат. И искаш последните ни минути…

Тя захвърли цигарата на пода, цялата се наведе назад през облегалката на креслото (копчето е на стената, трудно се стига) — и запомних как креслото се олюля и двете му крачета се вдигнаха от пода. После щорите паднаха.

Приближи, силно ме прегърна. Коленете й през дрехата — бавна, нежна, топла, обгръщаща всичко отрова…

И изведнъж… Случва се: вече целият си потънал в сладкия топъл сън — и изведнъж нещо те пробожда, подскачаш и очите ти отново широко отворени… Така и сега; на пода в нейната стая — смачкани розови талони и на единия: буквата Ф и някакви цифри… Вкопчили са се в едно кълбо — вътре у мен — и дори не мога да определя какво чувство изпитах, но така я стиснах, че тя извика от болка…

Още една минута — от тези десет или петнайсет; на ослепително бялата възглавница — отметната назад глава с притворени очи; остра, сладка ивица зъби. И това през цялото време натрапчиво, нелепо, мъчително ми напомня нещо, за което не трябва, за което сега — не бива. И аз все по-нежно, все по-жестоко я притискам — все по-ярки са синините от пръстите ми…

Без да отваря очи (забелязах това), тя каза:

— Казват, че вчера си бил при Благодетеля. Наистина ли?

— Да, наистина.

И тогава очите й се разтвориха — и аз с наслада гледах как бързо бледнее, изтрива се, изчезва лицето й: само очите.

Разказах й всичко. И само — не зная защо… не, излъгах, зная — само едно премълчах — дето Той ми каза накрая, че съм им трябвал само заради…

Постепенно, като фотографска снимка в проявител, се показа лицето й: бузите, бялата ивица зъби, устните. Стана, отиде до огледалната вратичка на гардероба.

Отново ми е сухо в устата. Налях си вода, но ми беше противно да я пия — оставих чашата на бюрото и попитах:

— Затова ли дойде — защото трябваше да научиш?

От огледалото към мен — острият насмешлив триъгълник на веждите, вдигнати нагоре, към слепоочията. Тя се обърна да ми отвърне, но нищо не каза.

Не е нужно. Зная.

Да се сбогувам ли с нея? Раздвижих — чуждите — си крака, закачих стола — той падна, мъртъв — като в нейната стая. Устните й бяха студени — някога също тъй студен бе и подът тук, край леглото в стаята ми.

А когато излезе — седнах на пода, наведох се над захвърлената от нея цигара — —

Не мога да пиша повече — не искам повече!

Конспект:

Краят

Това бе като последна трошица сол, пусната в наситения разтвор: бързо, сякаш бодливи иглици, плъзнаха кристали — втвърдиха се, застинаха. И разбрах: всичко е решено — утре сутринта ще го направя. Беше равносилно на самоубийство — но може би само тогава бих могъл да възкръсна. Защото само убитото може да възкръсне.

На запад небето всяка секунда се свиваше в сини конвулсии. Главата ми гореше и тупаше. Така мина цялата нощ и заспах чак към седем сутринта, когато тъмнината се отдръпна, просветна и се видяха осеяните с птици покриви…

Събудих се: вече е десет (явно днес не бяха звънели). На бюрото — още от вчера — бе чашата с вода. Жадно я изгълтах и хукнах: трябваше да направя това по-бързо, колкото се може по-бързо.

Небето — пусто, синьо, до дъно изгребано от бурята. Острите ъгли на сенките — всичко е изрязано от син есенен въздух — тънко — да те е страх да го докоснеш: веднага ще изпука, ще се пръсне на стъклен прах. И у мен — само това: не бива да мисля, не трябва да мисля, не трябва да мисля, иначе — —

И аз не мислех, дори може би не виждах истински, а само регистрирах. Ето на паважа отнякъде — клонки, листата по тях — зелени, кехлибарени, малиновочервени. Ето горе — кръстосват пътищата си птици и авиолети. Ето — глави, зинали уста, ръце, които размахват клонки. Сигурно всичко това крещи, грачи, бръмчи…

После — пусти, сякаш изметени от чума улици. Помня: спънах се в нещо непоносимо меко, податливо и все пак неподвижно. Наведох се: труп. Лежеше по гръб, разтворил свитите си в коленете крака като жена. Лицето…

Познах дебелите негърски устни, които дори сега сякаш пръскаха смях. Стиснал силно очи, той ми се смееше в лицето. Секунда — прекрачих го и затичах — защото вече не можех, трябваше по-скоро да свърша всичко, иначе — чувствувах — ще се пречупя, ще се огъна като пренатоварена релса…