Евгений Замятин - Ние

За щастие — оставаха само двайсетина крачки, ето я вече табелата — златните букви „Бюро на Пазителите“. На прага спрях, глътнах въздух колкото можах — и влязох.

Вътре, в коридора — в безкрайна колона, един зад друг, се бяха наредили номера с листчета, с дебели тетрадки в ръце. Бавно се придвижваха — крачка, две — и пак спираха.

Главата ме цепеше, мятах се от единия до другия край на колоната, дърпах ги за ръкавите, молех ги — както болният моли да му дадат по-скоро нещо такова, че мигновената остра болка изведнъж да пресече всичко.

Някаква жена, здраво пристегнала юнифата си с колан, двете седалищни полукълба — силно изпъкнали и тя през цялото време ги върти на всички страни, сякаш точно там й бяха очите. Изпръхтя към мен:

— Корем го боли! Заведете го в клозета — ей там, втората врата вдясно…

И върху ми — смях: и от този смях нещо се надигна в гърлото ми, аз ей сега ще закрещя или… или…

Изведнъж някой отзад ме хвана за лакътя. Обърнах се: прозрачни, крилати уши. Но не бяха розови както обикновено, а яркочервени: адамовата му ябълка шареше нагоре-надолу, всеки момент ще разкъса тънкия си калъф.

— Защо сте тук? — светкавично заби той свределчетата си. Вкопчих се в него:

— По-скоро в кабинета ви… Трябва всичко — веднага! Добре че тъкмо на вас… Може би е ужасно, че тъкмо на вас, но това е добре, добре е…

Той също я познаваше и това бе още по-мъчително за мен, но може би той също щеше да изтръпне, когато чуе, и ние щяхме да убиваме вече Двамата, нямаше да бъда сам в тази последна за мен секунда…

Вратата се затвори. Помня: Долу под нея се бе закачила някаква хартийка и зашумоля по пода, когато вратата се затваряше, а после ни похлупи някаква особена, безвъздушна тишина. Ако бе казал поне една дума — все едно каква — някаква безсмислена дума, щях да излея всичко наведнъж. Но той мълчеше.

Напрегнах се така, че ушите ми писнаха — и казах (без да го гледам):

— Струва ми се — винаги съм я мразил, от самото начало. Аз се борих… Впрочем — не, не, не ми вярвайте: можех и не исках да се спася, исках да загина, това ми бе по-скъпо от всичко… тоест не да загина, а да бъда с нея… И дори сега — дори сега, когато вече зная всичко… Научихте ли, научихте ли, че ме извика Благодетелят?

— Да, разбира се.

— Но това, което Той ми каза… Разберете — все едно сега да издърпат пода изпод краката ви — и с всичко, което е на бюрото — хартията, мастилото… мастилото ще се излее — и само едно петно…

— По-нататък, по-нататък! Побързайте. Другите също чакат.

И тогава — задавено, объркано — за всичко, което беше, за всичко, което е записано тук. За мен истинския и за мен — косматия, и онова, което тя тогава каза за ръцете ми — да, точно оттам започна всичко — и как не пожелах тогава да изпълня дълга си, и как се самозаблуждавах, и как тя намери фалшиви медицински, и как ръждясвах от ден на ден, и за коридорите долу, и за това, как там — зад Стената…

Всичко това — откъслечно, безразборно — давех се, не ми стигаха думите. Кривите, двойно извити устни с насмешка ми подаваха нужните думи — аз благодарно кимах: да, да… И ето (но какво е това?) — ето, той вече говори вместо мен, а аз само слушам: „Да, и после… Точно така беше, да, да!“

Усещам, както става от етер — под яката започва да ми студенее, и с усилие го попитах:

— Но как — откъде бихте могли да…

Усмивката му — мълком — все повече се изкривяваше… И след това:

— Знаете ли — вие искахте да скриете нещичко от мен, ето, вие изброихте всички, които сте забелязали зад Стената, но едного забравихте. Казвате — не? А не помните ли, че там за секунда ви се мярна — че видяхте там… мен? Да, да: мен.

Пауза.

И изведнъж — като мълния през главата ми, безсрамно ясно: той — той също ги е… И целият аз, всичките ми мъки, всичко онова, което аз, в изнемога, с последни сили донесох тук като подвиг, е просто смехория, като древния анекдот за Аврам и Исак. Аврам — целият в студена пот — вече замахва с ножа към сина си — към себе си — и изведнъж отгоре глас: „Остави! Пошегувах се…“

Без да откъсвам поглед от все по-кривата усмивка, опрях ръце в края на бюрото му, бавно, бавно се оттласнах назад заедно с креслото, после изведнъж — целият — се сграбчих като наръч — и покрай виковете, стъпалата, устните — презглава.

Не помня как се озовах долу, в един обществен клозет на една от спирките на подземната железница. Там, горе, всичко загиваше, рушеше се най-великата и най-разумната в цялата история цивилизация, а тук — по нечия ирония — всичко си беше както преди, прекрасно. И като си помислиш: всичко това е осъдено, всичко ще се покрие с трева, за всичко това ще останат само „митове“…