Евгений Замятин - Ние

— Разбирате ли — през фученето на вятъра, крилете, граченето — викна ми той. — Разбирате ли: Стената — взривили са Стената! Раз-би-ра-те ли?

Мимоходом, някъде на заден план, се мяркат фигури — главите източени — бягат, по-скоро по домовете, вътре в тях. По средата на улицата — бърза и въпреки това — бавна (от тежестта) лавина от оперирани, които крачат натам — на запад.

… Космати кичурчета лъчи край устните, очите. Хванах го за ръката:

— Кажете: къде е тя — къде е I? Там, зад Стената — или… Трябва ми — чувате ли? Веднага, не мога…

— Тук е — викна ми той пияно, весело — здрави жълти зъби… — Тук е тя, в града, действува. Охо — ние действуваме!

Кои — ние? Кой съм — аз?

Край него — около петдесетина също такива — измъкнали се от тъмните навеси-чела, шумни, весели, белозъби. Като гълтаха с отворени уста бурята и размахваха такива едни невинни на вид и безопасни електроножове (откъде ли ги бяха намерили) — те се отправиха също натам, на запад, подир оперираните, но по обиколния път — по успоредния 48-и булевард…

Спъвах се в здрави, оплетени от вятъра въжета и тичах към нея. Защо? Не зная. Спъвах се, пусти улици, чужд, див град, непрестанен, тържествуващ птичи грак. Краят на света. През стъклените стени — видях в няколко дома (запечата ми се): женски и мъжки номера безсрамно се съвкупяваха — дори без да пуснат щорите, без всякакви талони, посред бял ден…

Домът — нейният дом. Широко отворена, смаяна врата. Долу зад контролната масичка — празно. Асансьорът — спрял насред шахтата. Хукнах, задъхан, нагоре по безкрайното стълбище. Коридор. Бързо — като завъртени спици на колело — цифрите на вратите: 320, 326, 330… I–330, да!

И през стъклената врата: всичко в стаята е пръснато, преобърнато, смачкано. Съборен в бързината стол — ничком, с четирите си крака нагоре — като издъхнало добиче. Леглото — някак нелепо, на една страна дръпнато от стената. На пода — нападали, изпомачкани розови листенца — талони.

Наведох се, вдигнах един, втори, трети: на всички — Д–503, на всички бях аз — капки от разтопеното ми, преляло ръба „аз“.

И това е всичко, което е останало…

Не зная защо, но не биваше да останат ей тъй, на пода, да ги тъпчат. Грабнах още една шепа, оставих ги на масата, огладих ги внимателно, погледнах — и… се засмях.

Преди не знаех — сега зная, и вие също знаете: смехът има различен цвят. Това е — Само далечно ехо от избухналия у вас взрив: може би са празнични, червени, сини, златни ракети, а може би — пръснати във въздуха късове човешко месо…

На талоните се мярна непознато за мен име. Цифрите не запомних — само буквата Ф. Съборих всички талони от масата на пода, взех да ги тъпча — с тока върху себе си — ха така, ха така — и излязох…

Седях в коридора върху корниза на прозореца, срещу вратата — и чаках, тъпо, дълго. Отляво зашляпаха стъпки. Старец: лицето му — като пробит, празен, осеян с гънки мехур — и от дупчицата още се просмуква нещо прозрачно, бавно се стича надолу. Бавно, смътно разбрах: сълзи. И едва когато старецът вече се отдалечи — се сепнах и му викнах:

— Извинете — извинете, да знаете: номер I триста и трийсет…

Старецът се обърна, отчаяно махна с ръка и се затътри нататък…

По здрач се върнах у дома. На запад небето всеки миг се свиваше в бледосиня конвулсии — и оттам тежък, загърнат в нещо тътен. Покривите — покрити с черни клюмнали главички: птиците.

Проснах се на леглото — и мигом ме връхлетя като звяр, задуши ме сън…

Конспект:

(Не зная какъв, може би целият конспект е само това: захвърлената цигара)

Дойдох на себе си — ярка светлина, реже очите. Стиснах ги. В главата ми — някакъв разяждащ син дим, всичко в мъгла. И през мъглата:

„Но аз не съм палил лампата — как тогава…“

Скочих — зад бюрото, подпряла брадичката си с ръка, насмешливо ме гледаше I…

Пиша сега на същото това бюро. Вече са зад гърба ми тези десет-петнайсет минути, жестоко стегнати като силно навита пружина. А ми се струва, че само преди миг вратата след нея се затвори и все още мога да я догоня, да я хвана за ръцете — и може би тя ще се засмее и ще каже…

I седеше зад бюрото. Спуснах се към нея.

— Ти, ти! Бях — видях твоята стая — мислех, че ти — —

Но на половината път се натъкнах на острите, неподвижни копия на миглите й, спрях. Спомних си: така ме погледна тя и тогава, на ИНТЕГРАЛА. И трябва веднага, за секунда да успея да й кажа всичко — така, че да повярва — иначе никога повече…