Евгений Замятин - Ние

Домът, където живея. До вратата О се спря, опита се да каже:

— Не! Нали обещахте…

Но аз я прекъснах, припряно я вкарах през вратата — и ето ни вътре, във фоайето. Над контролната масичка — познатите, развълнувано-потрепващи, увиснали бузи; наоколо — гъста тълпа номера — някакъв спор, глави, надвесени през перилата от втория етаж — тичат един по един надолу. Но това — после, после… А сега бързо отведох О в противоположния ъгъл, седнах с гръб към стената (там, зад стената, видях: по тротоара се плъзгаше напред-назад тъмна едроглава сянка), измъкнах бележник.

О — бавно потъваше в креслото — сякаш тялото й се изпаряваше, стапяше под юнифата, и само една празна дреха и празни — поглъщаща синя пустота — очи. Уморено:

— Защо ме доведохте тук? Излъгахте ли ме?

— Не… По-тихо! Вижте там: виждате ли — зад стената!

— Да. Сянка.

— Той през цялото време е по петите ми… Не мога. Разбирате ли — не бива. Сега ще напиша две думи — ще вземете листчето и ще отидете сама. Зная: той ще остане тук.

Под юнифата — отново се размърда налятото тяло, едва-едва се закръгли коремът, на бузите — едва забележимо разсъмване, зора.

Пъхнах бележката в студените й пръсти, здраво й стиснах ръка, за последен път гребнах с очи от сините езерца.

— Сбогом! Може би някога…

Тя издърпа ръката си. Бавно тръгна, приведена — две крачки — бързо се обърна — и ето я отново до мен. Устните й мърдат — с очи, с устни — цялата — едно и също, някаква една и съща дума към мен — и каква непоносима усмивка, каква болка…

После — приведена човешка тресчица на вратата, мъничка сянка зад стената — без да се оглежда, бързо, все по-бързо…

Приближих се до масичката на Ю. Развълнувано, с раздувани от негодувание хриле тя ми каза:

— Представяте ли си — всички сякаш са си изгубили ума! Този например твърди, че с очите си бил видял някакъв човек край Древния Дом — гол и целия обрасъл с козина…

От настръхналата тълпа — глас:

— Да! И пак ще повторя: видях го, да.

— Как ви се струва, а? Направо безсмислица!

И това „безсмислица“ — в нейните уста звучи така убедено, непререкаемо, че се попитах: „А не е ли всъщност безсмислица всичко, което става с мен и около мен в последно време?“

Но погледнах косматите си ръце — спомних си. „В теб сигурно има капка горска кръв… Може би затова аз те…“

Не: за щастие — не е безсмислица. Не: за нещастие — не е безсмислица.

Конспект:

Това — без конспект, набързо, последно

Този ден — настъпи.

По-бързо вестника: може би — там… Поглъщам го с очи (точно така: очите ми сега са като перо, като брояч, които държиш, усещаш в ръцете си — това е нещо чуждо, това е инструмент).

Там — едро, на цялата първа страница:

„Враговете на щастието не спят. Дръжте се с две ръце за щастието! Утре работният ден се отменя — всички номера да се явят на Операция. Неявилите се — подлежат на Машината на Благодетеля.“

Утре! Нима може да бъде — нима ще има някакво утре?

По инерцията на всекидневието протегнах ръка (инструмент) към книжната лавица — сложих днешния вестник при останалите в украсената със злато папка. И пътьом:

„Защо? Не е ли все едно? Нали тук, в тази стая — вече никога повече, никога…“

И вестникът от ръцете ми — на пода. А аз стоя и оглеждам цялата, цялата, цялата стая, припряно събирам — трескаво пъхам в невидимия куфар всичко, което ми е жал да оставя тук. Бюрото, Книгите, Креслото. На креслото тогава седеше I — а аз долу, на пода… Леглото…

После минута, две — нелепо чакам някакво чудо, може би — ще звънне телефонът, може би тя ще каже, че…

Не. Няма чудо…

Тръгвам — към неизвестното. Това са последните ми редове. Прощавайте — вие, непознати, вие, любими, с които преживях толкова страници, на които аз, душевноболният — се показах целият, до последното смачкано винтче, до последната скъсана пружина…

Тръгвам.

Конспект:

Пуснати на свобода роби

Слънчева нощ

Радиовалкирия

О, ако наистина бях разбил себе си и всички останали на парчета, ако наистина — заедно с нея — се бях озовал някъде отвъд Стената, сред зверовете с оголени жълти зъби, ако наистина никога повече не се бях връщал тук. Хиляда — милион пъти по-добре. А сега — какво? Да отида и да удуша тази — — Но нима това ще помогне?

Не, не, не! Ела на себе си, Д–503. Набий се на здравата логическа ос — с всички сили натисни лоста — и като древен роб вземи да въртиш воденичните камъни на силогизмите — докато не запишеш, докато не обмислиш всичко, което се случи…