Евгений Замятин - Ние

— Хайде стига! Разправяйте го на някой друг!

— На̀ ви, на̀ ви бинокъла…

Но вече са изчезнали. Безкрайна зелена пустиня…

И в пустинята — изпълвайки я цялата, и мен целия, и всички — пронизителен звън: обяд, след минута ще е 12.

Светът — пръснат на мигновени, несвързани отломъци. На стъпалото — нечия звънка златна плочка — и това ми е безразлично: ето, тя изхрущя под краката ми. Глас: „А пък аз ви казвам — имаше лице!“ Тъмен квадрат: отворената врата на каюткомпанията. Стиснати, бели, остро усмихващи се зъби…

И в този момент, когато безкрайно бавно, притаил дъх от единия удар до другия, започна да бие часовникът и предните редици вече тръгнаха, квадратът на вратата изведнъж бе зачеркнат от две познати, неестествено дълги ръце:

— Стойте!

В дланта ми се забиха пръсти — I, тя е до мен:

— Кой е? Познаваш ли го?

— Нима… нима това е…

Той — върху нечии рамене. Над стотиците лица — неговото стотно, хилядно, единствено лице:

— От името на Пазителите… Вие, на които говоря — ме чувате, всеки от вас ме чува — казвам ви: ние знаем. Не са ни известни все още вашите номера — но знаем всичко. ИНТЕГРАЛЪТ няма да бъде ваш! Изпробването ще бъде завършено и вие — вие сега няма да посмеете да помръднете — вие със собствените си ръце ще осъществите всичко. А после… Впрочем аз свърших…

Мълчание. Стъклените плочки под краката — меки, като от памук, и краката ми — също меки, също от памук. Редом — нейната съвършено бяла усмивка, бесни, сини искри. През зъби — в ухото ми:

— Аха, значи това сторихте вие? Вие — „изпълнихте дълга си“? Е, какво…

Ръката й — изтръгна се от ръцете ми, валкирийният, гневно-крилат шлем — някъде далеч напред. Аз — сам, посърнал, мълчаливо като всички, отивам в каюткомпанията…

„Но нали не съм аз — не съм аз! Никой не го е чул от мен… никой освен тези бели, безмълвни страници…“

Изкрещях й всичко това — нечуто, отчаяно, силно — в себе си. Тя седеше срещу мен, през една маса — и ни веднъж дори не ме докосна с поглед. До нея — нечия узряло-жълта плешивина. Чувам (това е — I):

— „Благородство“ ли? Но, скъпи ми професоре, дори най-простият филологически анализ на тази дума показва, че това е предразсъдък, отживелица от древните феодални епохи. А ние…

Чувствувах: бледнея — и сега всички ще го забележат… Но грамофонът у мен извършваше 50-те установени дъвкателни движения на всяка хапка, аз се заключих в себе си като в старинен непрозрачен дом — задръстих вратата с камъни, спуснах завесите на прозорците…

После — в ръцете ми е рупорът и — полет — в последни, ледени мъки — през облаци — в ледената, звездно-слънчева нощ. Минути, часове. И явно у мен през цялото време трескаво, на пълен ход — нечуван от самия мен логически мотор. Защото изведнъж в някаква точка на синьото пространство: бюрото ми, над него — бузите-хриле на Ю, забравеният лист от моя дневник. И разбирам: никой освен нея — всичко разбирам…

Ах, само — само да се добера до радиото… Крилатите шлемове, мирисът на сини светкавици… Помня — нещо й говорех високо, и помня — тя гледаше през мен, сякаш бях стъклен — отдалече:

— Заета съм: приемам от земята. Диктувайте на другата…

В мъничката каюта-кутийка, след като помислих минута, твърдо издиктувах:

— Време — четиринайсет и четирийсет. Приземяване! Да се спрат двигателите. Край на всичко.

Командната рубка. Машинното сърце на ИНТЕГРАЛА е спряно, падаме и сърцето ми — не успява да пада, изостава, надига се все по-високо в гърлото. Облаци — и после далечно зелено петно — все по-зелено, все по-ясно — като вихър се носи насреща ни — и край — —

Фаянсовобялото, изкривено лице на Втория Строител. Сигурно беше той — блъсна ме с все сила, ударих главата си в нещо и вече със замаяно съзнание, докато падах — смътно чух:

— Кърмовите — пълен напред!

Рязък тласък нагоре… Нищо повече не помня.

Конспект:

В обръч

Морковчето

Убийството

Цяла нощ не спах. Цяла нощ — за едно и също…

Главата ми след вчерашния ден е здраво стегната с бинтове. И тъй: това не са бинтове, а обръч; безпощаден, от стъклена стомана обръч е набит на главата ми, а аз — в един и същ обкован кръг: да убия Ю. Да убия Ю — а после да отида при другата и да й кажа: „Сега — вярваш ли?“ Най-противното е, че искам да я убия мръсно, като при древните, да й размажа с нещо главата — и оттук странното усещане за нещо отвратително-сладко в устата, и не мога да преглътна, през цялото време плюя в кърпичката си, в устата ми е сухо.