Евгений Замятин - Ние

Както винаги — в редици, по четирима. Но редиците — някак несигурни и може би от вятъра — люшкат се, огъват се. И все повече. Ето, блъснаха се в нещо на ъгъла, отдръпнаха се назад и вече са едно цяло, застинала, плътна, ускорено дишаща топка, изведнъж у всички — дълги като на гъски шии.

— Вижте! Не, вижте — ей там, по-скоро!

— Те! Това са те!

— … Аз — за нищо на света! За нищо на света — по-добре главата в Машината…

— По-тихо! Полудя ли…

На ъгъла, в аудиториума — широко отворена врата и оттам — бавна, тежка колона, петдесетина души. Впрочем трудно е да ги наречеш „хора“; не крака — а някакви тежки, сковани, привеждани в действие от невидим механизъм колела; не хора — а някакви човекоподобни трактори. Над главите им вятърът развява бяло знаме с избродирано златно слънце — и сред лъчите му — надпис: „Ние сме първите! Ние — вече сме оперирани! Всички след нас!“

Те бавно, неудържимо преораха през тълпата — и разбрахме: ако вместо нас на пътя им беше стена, дърво, дом, те по същия начин, без да спират, биха преорали стената, дървото, дома. Ето — вече са на средата на булеварда. Хванаха се под ръка и се проточиха във верига, с лице към нас. И ние — напрегната буца, с щръкнали глави — чакаме. Шиите са проточени като на гъски. Облаци. Вятърът фучи.

Изведнъж крилата на веригата бързо се свиха — и срещу нас — все по-бързо — като тежка машина по нанадолнище — обградиха ни в кръг — и към отворената врата, през вратата, навътре…

Нечий пронизващ вик:

— Вкарват ни вътре! Бягайте!

И всички се втурнаха. Покрай самата стена — все още има тесни живи пролуки, всички натам, с главите напред — главите мигом се заостриха като клинове, остри лакти, ребра, рамене, хълбоци. Като струя вода, притисната от пожарникарски маркуч, се пръснахме ветрилообразно и наоколо се сипеха топуркащи крака, размахани ръце, юнифи. Отнякъде за миг пред очите ми — двойно извитото, като буквата S тяло, прозрачните криле-уши — и вече го няма, сякаш в земята потъна, — ето ме сам — сред мигновените ръце, крака — тичам…

Да си поема дъх в някакъв вход — здраво облегнал гръб на вратата — и в този миг сякаш вятърът заби в мен малка човешка тресчица.

— Аз през цялото време… след вас… Не искам — разбирате ли — не искам. Аз съм съгласна…

Закръглени, мънички ръце на ръкава ми, кръгли сини очи: това е тя, О. И ето, някак цялата се плъзва, смъква се на земята. Свива се като топка там, долу, на студените стъпала, и аз — над нея, милвам я по главата, по лицето — ръцете ми са мокри. И сякаш съм много голям, а тя — съвсем мъничка — мъничка частица от самия мен. Това е нещо съвсем различно от I и си мисля сега: може би древните са изпитвали нещо подобно към частните си деца.

Долу, през ръцете, закриващи лицето — едва се чува:

— Всяка нощ… Не мога — ако ме излекуват… Всяка нощ — сама, мисля в тъмното за него — какво ще бъде, как ще го… Няма да имам тогава с какво да живея — разбирате ли? И вие трябва — вие трябва…

Нелепо чувство — но аз наистина съм сигурен: да, трябва. Нелепо — защото това мое задължение е още едно престъпление. Нелепо — защото бялото не може да бъде едновременно черно, дългът и престъплението не могат да съвпадат. Или в живота няма нито черно, нито бяло, а цветът зависи само от основната логическа предпоставка? И ако предпоставката е незаконно подареното й от мен дете…

— Добре — само не бива, само не бива… — казвам. — Вие разбирате: трябва да ви заведа при I — както ви предлагах миналия път — и тя…

— Да… (тихо, без да сваля ръце от лицето си).

Помогнах й да стане. И мълчаливо, всеки с мислите си — или може би с едни и същи мисли — по свечеряващата се улица, между онемелите оловни домове, през твърдите, шибащи клонки на вятъра…

В някаква прозрачна, напрегната точка — през воя на вятъра, чух отзад познатите стъпки, шляпащи като по локви. На завоя се обърнах — сред летящите надолу с главата, отразени в мътното стъкло на паважа облаци видях S. Веднага ръцете ми — чужди, неритмично размахващи се, и аз на висок глас разказвам на О — че утре… да, утре — е първият полет на ИНТЕГРАЛА, че това ще бъде нещо нечувано и невиждано, чудесно, страшно.

О — изумена, кръгло, синьо ме гледа, гледа силно, безсмислено размаханите ми ръце. Но аз не й давам да продума — говоря, говоря. А вътре, отделно — това го чувам само аз — трескаво бръмчи и почуква мисълта: „Не бива… трябва някак… Не бива да го мъкна след себе си при I…“

Вместо да свия наляво — свивам надясно. Мостът подлага покорния си, робски извит гръб — на нас тримата: на мен, на О — и на него, S, отзад. От осветените сгради на другия бряг във водата се сипят светлини, разбиват се в хиляди искри, трескаво подскачащи, опръскани с бясна бяла пяна. Вятърът свири — като опъната някъде не много високо басова струна. И през този бас — отзад през цялото време — —