Евгений Замятин - Ние

Помня — объркано промърморих:

— Абсолютният минус е двеста седемдесет и три градуса…

— Точно така — минус двеста седемдесет и три. Малко студеничко, но нима това също не е доказателство, че сме на върха?

Както тогава, отдавна — тя говореше някак от мое име, чрез мен, разгръщаше докрай моите мисли. Но в това имаше нещо толкова страшно — не можех — с усилие измъкнах от себе си „не“.

— Не — казах. — Ти… ти се шегуваш…

Тя се засмя, високо — твърде високо. Бързо, за секунда, доведе смеха си до някакъв ръб — препъна се — надолу… Пауза.

Стана. Сложи ръце на раменете ми. Дълго, бавно ме гледа. После ме притегли — и край, само острите й горещи устни.

— Сбогом!

Това — отдалече, отгоре, не стигна веднага до мен — може би след минута, след две.

— Как така „сбогом“?

— Ти си болен, ти вършеше престъпления заради мен — нима това не те измъчваше? А сега — Операцията — и ще се излекуваш от мен. И това означава — сбогом.

— Не! — изкрещях.

Безпощадно остър, черен триъгълник върху бялото:

— Как? Не желаеш ли щастието?

Главата ми се цепеше, два логически влака се сблъскаха, връхлитаха един връз друг, рушаха, трещяха…

— Е, какво, аз чакам — избирай: Операция и стопроцентово щастие — или…

— „Не мога без теб, не искам без теб“ — казах или само си го помислих — не зная, но I го чу.

— Да, знам — отвърна ми. И после — все още с ръце върху раменете ми и с очи, втренчени в моите:

— Тогава — до утре. Утре — в дванайсет: помниш ли?

— Не. Отлага се с един ден… Вдругиден…

— Толкова по-добре за нас. В дванайсет — вдругиден…

Вървях сам — по сумрачната улица. Вятърът ме въртеше, носеше, гонеше — като хартийка; отломъците от чугуненото небе летяха, летяха — още ден, два има да летят през безкрайността… Докосваха ме юнифите на минаващите покрай мен — но аз вървях сам. Разбирах: всички са спасени, но за мен вече спасение няма, аз не искам да бъда спасен…

Конспект:

Не вярвам

Трактори

Човешка тресчица

Вярвате ли, че ще умрете ? Да, човекът е смъртен, аз съм човек: следователно… Не, не: знам, че знаете това. Аз питам случвало ли ви се е да повярвате в това, да повярвате окончателно, да повярвате не с ума, а с тялото си, да почувствувате, че в един момент пръстите, които държат същата тази страница — ще бъдат жълти, ледени…

Не: разбира се, не вярвате — и затова досега не сте скочили от десетия етаж на улицата, затова досега се храните, обръщате страницата, бръснете се, усмихвате се, пишете…

Същото — да, точно същото — се случи днес с мен. Знам, че тази малка черна стрелка на часовника ще се смъкне ето тук, долу, към полунощ, отново бавно ще се издигне нагоре, ще прекрачи някаква последна черта — и ще настъпи невероятното утре. Зная това и все пак някак не вярвам — или може би ми се струва, че двайсет и четири часа — това са двайсет и четири години. И затова мога още нещо да правя, да бързам за някъде, да отговарям на въпроси, да се изкачвам по стълбата горе, на ИНТЕГРАЛА. Усещам още как той се поклаща на водата и разбирам — трябва да се уловя за перилата — и под ръката ми — студеното стъкло. Виждам как прозрачните живи кранове извиват шии като жерави, протягат клюнове, грижливо и нежно хранят ИНТЕГРАЛА със страшната взривна храна за двигателите. И долу в реката — ясно виждам сините, издути от вятъра водни жили, възли. Но тъй: много далеч от мен, чуждо, плоско — като чертеж върху лист хартия. И е странно, че плоското лице-чертеж на Втория Строител изведнъж заговори:

— И така: колко гориво ще вземем за двигателите? Ако смятаме три… хайде да е три и половина часа…

Пред мен — в проекция, върху чертежа — ръката ми с брояча, логаритмичният циферблат, цифрата 15.

— Петнайсет тона. Но по-добре вземете… да: вземете сто… Защото, нали, все пак зная, че утре — —

И виждам отстрани как — едва забележимо започва да трепери ръката ми с циферблата.

— Сто? Защо ни е толкова много? Та това е за цяла седмица. Къде ти за седмица — повече!

— Знае ли някой какво може да се случи…

— Аз зная…

Вятърът фучи, целият въздух е наситен докрай с нещо невидимо. Трудно ми е да дишам, трудно ми е да вървя — и трудно, бавно, без да спира ни за секунда, пълзи стрелката на часовника на акумулаторната кула, там, в края на булеварда. Иглата на кулата — в облаците — мътна, синя, глухо вие: смучи електричество. Вият комините на Музикалния Завод.