Зора Загорска - Съкровището на планетата Земя

— Сложно — промълви Тони.

— Когато пораснеш, няма да ти се вижда сложно — рече Дул Хай и като им се усмихна, махна ръка за сбогом и отново натисна някакъв бутон.

В миг се показаха две огромни метални ръце от изникналия отвор, обхванаха децата наедно с Хай Мел и сама, след миг те се намериха в познатата им изолационна камера. Хай Мел се смееше със сълзи, гледайки изплашените им лица.

— Пилотът се отегчи и реши да се пошегува с нас — поясни той. — Но, така или иначе, трябваше да се запознаете с Михи.

После рече към металния паралелепипед:

— Михи, дължите извинение на гостите!

— Моля да ме извините — веднага се разнесе равен глас, — но беше време да напуснете командния пункт. Другарят пилот има неотложна работа.

— Искате ли да зададете въпроси на Михи?

— Да — с готовност прие Льонка. — Нека каже къде крие огромните си ръце!

— Ето ги — подаде ги веднага роботът. — Аз не ги крия, но устройството им е такова, че те се удължават и скъсяват според нуждата.

— Да вървим, чакат ни за закуската — предложи лекарят.

— А вие, Михи, не желаете ли да закусите? — запита Тони.

— Благодаря. Моите органи се подхранват редовно с необходимото им количество фина смазка — отвърна Михи.

— Но как вие, Михи, се научихте да говорите руски език? — попита на свой ред Ванка.

— Аз говоря на всички езици, чиито речник е монтиран в електронния ми мозък. Тук говоря руски, а когато се върнем на Михелас, отново ще говоря на родния език.

— Да вървим — пак подкани Хай Мел. — Забавихме се.

— Довиждане, Михи! — викнаха момчетата.

— Довиждане, чеда на планетата Земя! — отвърна Михи и тутакси ги изтласка в каюткомпанията.

— А вярно ли е — запита Тони, — че вие сте имали опасно всепобедна оръжие?

— За оръжия не желая да говоря — смръщи чело Хай Мел. — Моята професия ме учи да обичам живота и да го продължавам.

— Все пак кажете — помоли и Льонка.

— Да, това са ултразвукът и лазерът. Те наистина са опасни оръжия, но нека се надяваме, че никога няма да ни служат срещу живи същества, а ще бъдат впрегнати в индустрията да творят блага за мъдрите хора.

— А защо вие не ги използувахте там, в Доларланд, когато ви измъчваха? — не спираше Льонка.

— Искаш да знаеш защо? Добре: ние никога няма да посегнем срещу живи, мислещи същества, каквото и зло да ни причинят! Това би било в разрез с нашия морал. И мислите ли, че професор Липаев например би постъпил другояче?

— То се знае — не! — смънка засрамен Льонка.

— Направете си изводи: убийството е присъщо само на некултурни хора, на непросветени хора… Надявам се, че докато вие пораснете, по цялата ваша планета няма да останат такива люде…

Децата видяха Ксения Фьодоровна, като разговаряше с Дул Хай.

— Вашият образ ще остане за мене скъп спомен завинаги, както и вашето топло слънце — казваше той с малко тъга в гласа. — Вие сте най-хубавият символ на всичко прекрасно, което видяхме тук.

— Вие ме ласкаете — отвърна тя скромно.

— Не. Аз се надявам, че някога ще мога да се върна и да видя отново небето, морето, прекрасните земни хора и вас!

— Не ще бъде много весело — безцеремонно се вмеси Льонка. — Когато вие се върнете, Ксения Фьодоровна ще бъде баба най-малко на седемдесет години и не зная дали тогава ще я наричате „прекрасен символ“, както сега.

— Аз зная — тихичко му прошепна Ванка, — че Ксения Фьодоровна никога няма да остарее. Доктор Хай Мел й направи инжекция против стареене и тя ще остане най-малко сто години същата, каквато си е сега.

— Кой ти каза?

— Сам чичо Хай Мел.

— Какви чудни неща имат другарите от Михелас! Жалко, че всичко това е изгоряло… Каква къщичка подариха само на сестра ти! — мечтателно рече Ванка.

Той споменаваше за чудната къщичка, сгъната в кутия на големина колкото един радиоапарат. Ал Хас, който се разписа заедно с Ксения Фьодоровна на сватбата на Лида Андреевна и Пьотр Алексеич, беше отишъл със самолет до кораба да вземе тази къщичка. И когато на пиршеството в дома на младоженците излезе на двора и монтира своя подарък, всички се смаяха. Само за някакви си двадесетина минути тънките пластмасови листа се превърнаха в цяла къщичка със спалня, салон и кабинет, напълно мебелирани. Всичко в нея бе направено от пухкави силонови еластични тъкани — стените, леглата, креслата и килимът на пода. Покривки, дюшеци, възглавници и килими се надуваха леко с въздух и ставаха по-меки от пухени завивки. В един ъгъл на салона беше монтиран мъничък атомен реактор, едва забележим, който за няколко секунди затопляше цялата къща. Имаше и специална охладителна инсталация. Децата не можеха да забравят тази приказна къщичка, която наистина надминаваше всички мечти на хората, изразени в приказките за женската премяна, която се събирала в орехова черупка. Всяко от момчетата си даде дума, когато порасне, да въведе на Земята производството на такива походни къщички, които трябваше да направят живота лек и възможен във всеки кът — и на екватора, и на ледения полюс.