Зора Загорска - Съкровището на планетата Земя

— Нима нямате доверие в мене? — каза с обида в гласа Ксения Фьодоровна и не позволи дори да се обсъжда решението и лично да ръководи лекуването и приспособяването на новите пациенти. С нея замина и асистентката на професор Степнов, отнасяйки всичките си албуми заедно с две нови апаратчета — небце.

— Мисля, че моите бивши ученици могат да се задоволят с тези двама учители — дяволито посочи тя Ванка и Льонка, които много се гордееха и често подчертаваха ролята си като помощници на космонавтите при изучаване на езика.

Дните станаха съвсем кратки за обществото във вилата на брега на Черно море. Ванка и Льонка например нямаха нито минутка свободно време: освен вълнуващите разходки с моторница или платноходка до санаториума при Феодосия трябваше да помагат на Тони да учи руски език. Между нас казано, те дълго спориха кой трябва да бъде негов шеф, но за тяхна чест лесно се помириха да си сътрудничат в това дело, макар Льоня, като по-голям, да настояваше за предимство.

Само Джек Молнар все още оставаше чужд на всичко, разхождаше се по плажа самотен, с отправен в далечината на запад поглед, с тежка мъка по родината и оставените там болни. Скоро забелязаха мрачното му настроение и за да го откъснат от него, му потърсиха занимания. Той беше включен в групата, която ежедневно трябваше да извършва редица упражнения, необходими като подготовка за космически полет; наистина никой още не можеше да каже кому ще се падне честта да отлети с гостите, но подготовката не беше излишна. Включването на Джек не мина без възражения — повечето бяха на мнение да не му се гласува пълно доверие, но и тук професор Липаев каза решителната дума: гласувай доверие на човека, ако искаш той действително да стане човек… Тогава Джек започна да изпълнява с жар упражненията за космонавти. Малко след това му възложиха нова работа: да състави списък на най-необходимите припаси на корабите и ракетите със строителни материали, които щяха да отлетят, към Михелас. Под ръководството на Ил Хем и Хай Мел той съставяше тези списъци с високо чувство за отговорност.

Голямо събитие за момчетата беше пътешествието до радиостанцията; те дълго говориха и се подготвяха за него. И за голяма тяхна радост на тръгване ги настаниха и трите в отделна кола.

— Сега ще видите как ще се свържем с Михелас — гореше от нетърпение Льонка.

— А те няма да говорят с Михелас, а с изкуствения спътник — важно го поправи Ванка.

— Вярно, забравих… Колко ли нещастни трябва да са без земя — отвърна Льонка, загледан в зелените дървета, които ограждаха пътя им и будеха в сърцето му патриотичен трепет.

— Да,… Всеки обича най-много от всичко родината си. Аз винаги мисля за България — рече внимателният Ванка на доларландски език, за да не се чувствува Тони изолиран от разговора.

— А защо не живеете там? — попита Тони.

— Живея с родителите си, баща ми работи на полуострова… Разбира се, по собствено желание — той е строител! — отвърна Ванка с гордост. — Но ние ще се върнем в България след две години.

— А къде е България? — отново запита Тони.

— Ех, и ти! Уж ходиш на училище!… България е най-красивата страна в света! — разпали се Ванка, но после се поправи: — На Балканския полуостров. Ела ми на гости, когато се завърнем там. Наистина: обещай! Да видиш какви планини и какви реки имаме!

— И ние имаме планини и реки… при това златоносни! — ревниво се похвали и Тони.

— Аха, „съкровището на планетата Земя“ се намира твърде изобилно у вас — иронично вметна Льонка. — А пък аз плюя на вашето злато, защото…

Ванка го щипна така силно за крака, че той се принуди да спре думите си под укорния му поглед. Ванка не обичаше да се засягат скъпите на сърцето неща. Той познаваше силата на любовта към родината у ония, които по някакви причини живеят далече от нея.

Надеждите на момчетата обаче да видят и чуят нещо необикновено останаха измамени: радиостанцията се оказа съвсем обикновено здание, а ултракъсите вълни, които се използуваха за връзка с космоса, не можеха да добият зрителен образ. При това чак тук им стана ясно, че няма да има никакъв разговор, а само ще се изпратят съобщения, които ще пристигнат на изкуствения спътник на Михелас чак след години… Пьотр Алексеич малко коварно им се изсмя, а те обидени обърнаха гърбове и се заиграха навън. Оставиха сам Дул Хай, заместил болния Мен Лу — последният като инженер изпълняваше и функцията на радист на кораба, — да изпраща по етера своя, повик към далечните събратя: