И наистина не забелязаха отсъствието им, нито пък някой се учуди, като ги намериха на летището. Всичко днес беше необичайно — дори и появата на Джек, хванал за ръка момче на Ваньовата възраст.
Тримата лекари се занимаваха с новодошлите в една от климатическите стаи. Радостта на михеласите беше голяма, но другарите им още не идваха в съзнание; не се знаеше дали това ще стане нормално, без сътресения.
— Повечето от нас притежават способността да спират дишането си за известно време — това е част от упражненията — подготовка за космически полет. Асимилацията и дисимилацията спират, настъпва нещо като клиническа смърт — обясняваше Хай Мел на двамата лекари. — Вие добре знаете, че по време на обикновен сън жизнената дейност на човешкия организъм рязко се забавя, намалява се интензивността на физиологичните процеси: газообмяната, пулсацията на сърцето, дишането и така нататък. Същото е и при изкуствената летаргия, която ние предизвикваме с помощта на волята и свръхнапрежение на нервната система. Жизнената дейност се поддържа само за сметка на запасите, натрупани в организма по време на нормалния живот.
— И у нас познават това изкуство — рече доктор Миндигул. — Има една страна, където от древни времена тъй наречените йоги се учат на умението да спират временно нормалния живот на организма. Казвали са ми, че те могат да прекарат дълго време в гроб, без въздух и храна.
— Това, разбира се, трябва да се върши само в краен случай, защото е вредно. Но нашите другари са били в условия, които са им наложили да прибягнат до това средство… Не намерих у тях радиостанциите им, отнели са им ги… Ей защо не се обаждаха… Какво ли са преживели, нещастните! — промълви Хай Мел.
С масаж, специална гимнастика и етерни масла двамата спящи бяха съживени.
— Ал Хас, Хай Мел? Да вярвам ли на очите си? Или всичко е само сън? — пръв се свести Ли Фай. След него отвори очи и Мен Лу, стисна мълчаливо ръцете на другарите си, сякаш се боеше да не ги изпусне, и от очите му бавно се стичаха едри сълзи:
— Не мога да Повярвам, че сме наедно… — Да. Трябва да благодарим на Джеймол, било е крайно време — рече Хай Мел, като свали от ушите си малкия апарат, приличен на обикновена лекарска слушалка, всъщност — електрически активизатор на сърдечната дейност, чието засилване до степен на нормално пулсиране лекарят зорко следеше.
— Джеймол ли? — запита Ли Фай.
— Да. Първият човек, който ни посрещна на планетата. Впрочем — намираме се в друга страна на Земята, където срещнахме истински приятели. По-нататък Ще узнаете всичко. Сега вземете закуска — подаде им той по един от стимулиращите бонбони, които най-бързо щяха да им набавят необходимите калории.
Наредено бе да легнат неподвижно и да почиват, докато напълно се възстанови обмяната на веществата в организмите им. Те гледаха другарите си, земните приятели, непознатата обстановка, чудеха се на въздуха и най-после заспаха нов, оздравителен сън.
Тогава доктор Миндигул пое дежурството при тях, а останалото общество се събра на терасата. Присъствуваше и Джек Молнар, стиснал ръката на своя син, чужд на хората, чийто език не разбираше. Постараха се да го приобщят и включат в разговора. ’
— Как успяхте да ги доведете? — запита го пръв Пьотр Алексеич приветливо, давайки му да разбере, че, е забравил произшествието край океана.
— Със самолет — отвърна кратко Джек.
— Не питам това… Но нали те бяха отвлечени от гангстери? Как са били освободени от тях?
— Отвлякох ги… Като не успях да отвлека оттук тримата, реших поне двама да отвлека — с болка се надсмя на себе си Джек.
Пьотр Алексеич го погледна учуден, но не запита нищо повече. Едва по-късно Джек трябваше да разкаже всичко на стария професор, чиито неумолими и точни въпроси изискваха ясен отговор:
— Един човек ми помогна да ги намеря и изнеса от подземието, където ги бяха захвърлили… Една жена, навярно член на бандата — доуточни той. — Дори името й не зная. После ги скрих при познати работници… и у нас има съчувственици на комунизма, има и убедени привърженици… Те приютиха на сигурно място и жена ми с малкия ми син, които се разболяха след преживения ужас: бандитите ме преследваха и се опитаха да отвлекат семейството ми… По-големия си син взех със себе си — нямаше къде да го оставя… Същите хора ми помогнаха да отпътуваме до съседката страна, дадоха ми писма за свои идейни другари… Там намериха самолет и осигуриха пилот, после ме отпратиха насам. Това е.
Читать дальше