Владимир Полянов: Черният дом

Но от плана ми нищо не излезе. Аз дадох адреса на своята сродница и я изпратих в дома. Един час след това тя се върна. Той отказал да й даде квартирата: тя не отговаряла на условията. Той давал стаята само на бедни момичета от провинцията, и то с условие, че неговата квартирантка ще му помага в домакинството.

След тоя ден нашите срещи зачестиха отново. Аз го виждах навсякъде: по многолюдните кръстопътища, пред театрите, пред трамвайните спирки. Винаги и навсякъде, където имаше много хора — особено жени. Очите му напрегнато блуждаеха между тълпата. Но често те се спираха само върху един предмет. Проследявах погледа му и нашите очи се събираха в един фокус: главата на някоя жена.

Но през тези дни той не изглеждаше много доволен. Търсеше и явно беше, че не му се удаваше. Аз знаех вече какво търси. Реших да му помогна.

Няколко дни по-късно му изпратих една нова квартирантка. Предварително й казах как да се държи и тя бе приета. По-скоро аз предполагах, че е приета, защото тя не се върна същия ден, както бяхме уговорили. Не дойде и на втория, и на третия ден. Започнах да се безпокоя. И една вечер сам тръгнах да отида при нея. Слава богу, че сторих това! Но не мислете, че успях да помогна с нещо на момичето. Не! През тази нощ аз имах нещастието да бъда само зрител — безпомощен зрител на нечовешкото, което се разигра пред очите ми.

Преди да се осмеля да позвъня и попитам за своята позната, когато влязох в двора на къщата, погледът ми бе привлечен от особената светлина, която трептеше в една от стаите. Тя беше в долния етаж, наред с друга, през спуснатата жалузина на която едва проникваше светлината отвътре. Аз пристъпих към прозореца на първата. Завесата беше спусната и трябваше да надникна през дантелата. В дъното горяха няколко свещи, поставени на висока подложка. Под тяхната светлина можах да разгледам стаята. Четири голи стени, на една от които висеше кожен бич; един селски оджак, пред който бяха нахвърляни дърва; а встрани — един голям дървен сандък. Но в дъното на стаята видях и нещо друго: голяма пожълтяла икона, а пред нея — коленичил — някакъв човек. Аз го познах. Господинът от трамвая. Той седеше там и се молеше. Или се преструваше, че върши това. Никога не очаквах да го видя в такава поза. Скоро трябваше да се уверя, че това наистина е поза, ако не и нещо по-лошо.

Не бяха изминали и няколко мига, когато чух гласа му. Той викаше някого. Едно познато име. С трепет зачаках. В стаята влезе моята приятелка. Тя изглеждаше спокойна и като че ли свикнала вече с обстановката и странностите в тая къща. Тя тихо пристъпи към своя хазаин.

— Коленичи! — чух неговия глас, и той се изправи пред нея с някаква голяма книга.

Момичето се подчини. Той сложи ръката си върху главата й и промърмори нещо. Не чух какво. Видях. Неговото лице — тихо, смирено, огряно от светлината на фанатична вяра. А момичето кротко бе скръстило ръце за молитва и чакаше. Тогава отново чух неговия глас:

— Съблечи се!

Момичето погледна учудено. То не бе очаквало това. Но той я притисна с едната си ръка, навярно за да внуши своята мощ, и по-високо заповяда:

— Хвърли дрехите и чакай пречистването!

Моята приятелка се изправи и блъсна книгата и самия него настрана. Той не мръдна. Само очите му се взираха в нейната глава. Той вече не беше смиреният верующ. Сега беше такъв, какъвто го познавах от улицата, а пред него беше търсеното. Той се взираше със своя стъклен поглед в него и чакаше. Ръцете му потреперваха и на няколко пъти се издигаха към момичето. Но то не изглеждаше, че ще изпълни заповедта му. Цяло настръхнало, то стоеше срещу него и беше готово да се брани. Тогава аз видях как неговото лице се изостри, а ръката му се протегна напред. Но не към момичето, а към стената. Същата стена, на която висеше бичът. Миг след това кожената сплитка изпищя във въздуха и се обви около тялото на моята приятелка. Тя извика и побягна към вратата. Остана там, за миг разперила ръце, с ужас в очите — и се изгуби. Бичът втори път изсвири във въздуха и падна някъде из стаята. Господинът от трамвая не изтича след избягалата. Той остана сред стаята: чупеше ръцете си, а тялото му трепереше. Пламъкът на свещите играеше по лицето.

Аз не знаех какво стана с приятелката ми. Изтичах към входа на къщата и блъснах вратата. Тя беше заключена. Върнах се и отидох към прозореца на втората стая. Жалузината беше здраво притисната и аз не можех да видя нищо в стаята. Чух само един сподавен плач. Тогава всичко ми стана съвсем ясно, като че някога съм го виждал или сега го виждах. Една елегантно уредена спалня. Насреща — огледало над мраморен умивалник, и в него — фигурата на една жена, трепереща в несдържан плач. Познах блузата и черните къдри на своята позната — и исках да изтропам. Нещо ме въздържа: една мъжка фигура се приближи до тая в огледалото. Миг след това от огледалото изчезнаха двете изображения, за да видя сред стаята моята приятелка, а срещу нея — господинът от трамвая. Те се гледаха. Но това беше само за миг. После той протегна ръка.