Владимир Полянов - Черният дом

Един женски глас възкликна:

— О, аз никога не мислех толкова евтино!

Не можах да удържа повече. Влязох във вагона и седнах така, че да виждам групата. Господинът се беше съвършено приближил до момичетата и продължаваше разговора с блондинката. Неговото лице сияеше с някакъв странен блясък, а момичето изглеждаше доволно. Явно беше, че работата се нареждаше. Той извади картичка и я подаде на провинциалистката. Аз проклинах шума на летящата каруца и гърлените гласове на двамата работници: не можех да чуя нищо от това, което се приказваше вън. Ядосването ми се оказа напразно, защото миг след това господинът се сбогува с момичетата и скочи от вагона.

Цяла седмица след тая вечер не го срещах. Нямаше го пред театрите, из улиците, пред трамвайните спирки. Никъде. Не знаех какво да мисля. Бях свикнал да го виждам навсякъде и неговата липса сега идеше да засили още повече любопитството ми. Не можех да допусна, че се е отказал от любимото си занимание — вечно да дири нещо. Това беше негова страст! А позастарелите хора не се отказват тъй лесно от своите страсти! Дали не беше намерил търсеното? Но какво собствено той търсеше? Неговият поглед, изпълнен с огъня на някакво безумно желание, плаваше между главите на хилядното многолюдие — и там може би намираше диреното. Но какво беше то?

Между това едно странно събитие се случи. Споменавам за него, защото то възпламени за миг у мене страшно подозрение, за да угасне веднага. А по-късно…

Но нека по-добре да разкажа за случката.

Един ден срещнах русата провинциалистка. Тя тичаше из шумната улица и викаше. Не за помощ, не от радост — а тъй, както викат лудите: безпричинно. Дрехите й бяха разкъсани, очите й гледаха в пространството. Но едно нещо ме учуди повече от всичко: нейните златни коси бяха отрязани и по главата й стърчаха само жалки кичури от предишното съкровище.

Аз видях къщата, от която тя излезе. Това беше мълчаливият дом, построен от големи каменни блокове, който винаги ми правеше впечатление. Черните каменни блокове придаваха на сградата величественост и загадъчност. Това идваше и от вечно затворената врата, по която майстор-резбар беше изработил два големи разярени лъва, а по краищата — странни фигури на жени и мъже, обезглавени жени и убити мъже. Идеше и от спуснатите жалузини, през които никога не се виждаше светлина отвътре, нито проникваше слънчев лъч отвън. Аз винаги очаквах тази къща да бъде място на нещо, което ще се случи или се е случило вече, но нещо, което ще порази всички. И сега изглеждаше, че моето подозрение се оправдава.

Повиках стражар и с него поведохме лудата към тая къща. След всяка стъпка нейното безумие растеше. А когато трябваше да прекрачим прага на дворната врата, тя диво се запротиви. Някакъв ужас й навяваше тая къща и не се поддаваше на желанието ни да я въведем вътре. Ние не отстъпихме. Вкарахме я в двора и позвънихме на къщната врата. Трябваше дълго да звъним. Накрая дантелата на едно перде се подигна и някой погледна към нас. Аз познавах тоя поглед. Познавах тоя стъклен поглед. Но скоро трябваше да помисля, че съм се излъгал, защото вратата се отвори и на прага видяхме някаква старуха, която имаше същия поглед.

— Господи! — възкликна тя, като ни видя.

— Госпожицата живее тук, нали? — попитах аз.

Бабата ме погледна учудена:

— Та вие добре знаете, че тя е нашата нова квартирантка.

После, като протегна ръце към лудата:

— Милата! Какво е станало с нея?

— Значи госпожицата живее тук? — обади се стражарят.

Старата жена потвърди.

Аз попитах:

— А някой друг?

— Господи! — прекръсти се бабата и ме гледаше дълбоко учудена.

Аз погледнах към прозореца нагоре и повторих по-ясно:

— А господинът, който преди малко беше на прозореца — той ваш квартирант ли е?

Изумена, бабата отново се прекръсти:

— Какъв господин? Господи! Тук няма никакъв господин. Вие знаете това много добре. Ах, господине, какво значи цялата…

В този миг стана нещо страшно. Обезумялата, която досега стоеше мълчалива и кротка до нас, изведнъж разпери ръце и преди да успеем да я задържим, се хвърли по стълбата към прозореца, чиято завеса по-рано се беше повдигнала. На една крачка от него тя внезапно се вцепени на мястото си, завъртя се и политна надолу по каменните стъпала. Кръв обагри лицето й — то се сгърчи в страшна болка, и не мръдна повече.

— Милата ми! Милата ми! — чух отново гласа на бабата…

Мина една седмица.

През тия дни аз почти забравих господина от трамвая, потресен от случки и изживявания, които не мога да разбера.