Артър Порджис - Сфероидът

Слънцето беше вече високо и стомахът му подсказваше, че е време за обяд. Реши да извади въдицата и да полови риба в потока. Заобиколи тревист хълм и изведнъж се изправи пред гледка, която го накара да се спре вкаменен на място. Пред него като в някаква гигантска касапница лежаха най-различни животински тела, подредени правилно в три реда. Те се простираха почти докъдето видят очите. И какви животни!… Най-близките до него бяха обикновен елен, мечка, пума и планински овен — явно по едно от всеки вид. Но по-нататък се виждаха странни, космати тела. А зад тях — страшна колекция от гущери. Позна изведнъж един от тях, на другия край на реда. Имаше подобен, но по-голям екземпляр в музея. Без съмнение това беше малък стегозавър, не по-голям от пони.

Поразен, Джим вървеше надолу по редицата, наблюдавайки чудната изложба. Като погледна по-отблизо един мръсен, жълт гущер, той забеляза, че клепачът му потрепва. И тогава разбра истината. Животните не бяха мъртви, а само парализирани и съхранени. Студена пот изби по челото му. Колко време имаше, откакто стегозаврите са бродили из тази долина?

Изведнъж той откри друго интересно нещо: животните имаха приблизително еднаква големина. Никъде например нямаше нито един от грамадните гущери. Нямаше мамонт. Всеки вид бе приблизително от големината на средна овца. Той размишляваше върху този странен факт, когато храстите зад него изшумоляха. Джим бързо се обърна.

Отначало му се стори, че наполовина пълна с живак кожена торба се е търкулнала на поляната. Защото странният предмет се движеше по същия мек и тромав начин, по който се търкаля изпълнен с течност мех. Но това не беше кожа и сигурно не бе изпълнено с живак. По повърхността на сфероида личаха отвратителни грамадни брадавици. Но когато той дойде по-близо, Джим разбра, че това са краищата на някакъв загадъчен механизъм. От всяка брадавица се подаваше метална пръчка, завършваща с разширение, което имаше формата на оптична леща. Пръчките се дръпваха една след друга при търкалянето на сфероида, който се движеше срещу човека със скорост от седем-осем километра в час. И от неговото целенасочено приближаване Джим разбра, че той иска да прибави и него към колекцията от мъртво-живи образци…

С едно възклицание Джим отскочи няколко крачки назад и вдигна пушката. Сфероидът беше на около тридесет крачки, но неотклонно приближаваше. Това равномерно приближаване беше по-ужасяващо от внезапната атака на някой звяр. Джим внимателно се прицели в грамадното кълбо, което представляваше прекрасна мишена под блестящото следобедно слънце. Мрачна усмивка се плъзна по устните му, когато натискаше спусъка. Той знаеше какво може да направи дванадесетграмовият брониран куршум при скорост деветстотин метра в секунда. При такова близко разстояние вероятно той ще пръсне отвратителното кълбо на парчета.

Бам… Познатият удар на приклада в рамото, фий-й… Свистенето на един рикошет. Джим зяпна от учудване, но нямаше никакво съмнение. На по-малко от двадесет метра куршум от такова тежкокалибрено оръжие се плъзна по повърхността на сфероида.

Джим трескаво дръпна затвора. Стреля още два пъти и разбра, че е безполезно. Когато сфероидът беше на около шест стъпки от него, той съзря да се подават от брадавичните изпъкналости чифт пръстоподобни израстъци. Те държаха кухо, подобно на жило острие, от което капеше зеленикава течност. Човекът се обърна и побягна…

Джим Ируин тежеше точно седемдесет и пет килограма. Беше доста лесно да избяга напред. Изглежда сфероидът не можеше да увеличи скоростта си. Но Джим не си правеше илюзии. Равномерният темп от седем километра на час беше нещо, което никое живо същество на Земята не можеше да издържи повече от няколко часа. Не след дълго, както Джим предполагаше, преследваното животно или се е обръщало да атакува своя преследвач, или обезсилено се е оставяло да стане нова разновидност от страхотната колекция. Само птиците бяха в безопасност. Но за кого беше тази колекция? И защо? Защо?…

Както тичаше, Джим започна да хвърля някои от вещите, които носеше. Той поглеждаше залязващото слънце и потрепваше пред идващата нощ. Колебаеше се за пушката. Тя се беше оказала безполезна срещу сфероида, а всеки излишен килограм при това ужасно преследване намаляваше шансовете му за спасение. Логиката му твърдеше, че не е позор да хвърли пушката. Но интуицията му подксазваше да пази оръжието си до края. Когато тежестта и започна да му пречи да поддържа необходимата скорост, пушката ще бъде захвърлена. Но засега той я преметна през рамо. Гайгеровият брояч беше вече оставил върху плоската скала, през която мина.