Петър Константинов - История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001

С цел подобряване отношенията със съседните страни бяха осъществени редица двустранни, тристранни и общо-балкански срещи на високо равнище. Направиха се опити за подобряване и разширяване на търговските и икономическите връзки, търсеха се потенциални инвеститори за крупни български производствени и съобщителни обекти. Поставен на договаряне и принципно решен бе въпроса за втори мост на Дунав. Особено активно насочвани от наша страна бяха отношенията с Гърция и Турция. Изказвани бяха много (особено от П. Стоянов) извинения за „възродителния процес“, положиха се грижи от страна на българската държава за запазване двойно гражданство на хиляди изселили се в Турция. Гарантираха се имотите им, осигури се превеждането в Турция на българските им пенсии, изградиха се десетки нови джамии в България, все повече се разширяваше ислямското образование в страната, включени бяха редовни емисии на турски език по БНТ и БНР. В този дух се развиваха и отношенията с Гърция. Даде се широка възможност за културно присъствие и особено за икономическа инвазия на гръцки капитали в страната. До тук добре, дори много добре! През целия този период обаче нито президентът, нито правителството, нито друга някоя държавна институция не постави реално и резултатно въпрос за положението на многохилядното българско население в съседните страни — техните национални, малцинствени и граждански права съгласно Рамковата спогодба за малцинствата и преди всичко съгласно съвременните правозащитни норми и принципи в Европа и света. Дори не бе направено нищо съществено за българските имоти в тези страни. Да не говорим за най-безспорното право на съвременния гражданин на Европа — да се обучават и говорят децата на нашите малцинства на майчиния си език.

На 19 февруари 1999 г. се прие декларация с република Македония двустранните документи да се подписват на „официалния за двете страни езици“. Даде се възможност да бъдат подписани цял пакет натрупали се поради „езиковия спор“ двустранни споразумения. С това разбира се „езиковия спор“ съвсем не бе решен, а бе използван само „практически подход“ за осъществяване на нормална дипломатическа дейност между двете страни.

В общи черти с Македония бе водена интензивна политика засягаща общите интереси на двете държави. България първа осъществи като дар снабдяването с оръжие и муниции на младата македонска армия. Югославската армия при обявяването на независимост на Македония беше прибрала цялото въоръжение от гарнизоните по Вардара. В периода на пълно ембарго по инициатива на Гърция (неп-риемаща названието Македония за скопската република) България остана единствена снабдителна артерия на младата държава. България беше активен партньор при сключване на споразумение за ж.п. връзка между Кюстендил и Скопие в рамките на коридор — 8. За да въведе Македония в международната търговия, България сключи със Скопие споразумение за зона на свободна търговия. Нищо от това обаче не доведе до промяна на поведението на Скопие към България — продължи наложената от сърбоманската власт фалшификация върху цялата история на Македония, запази се негативното отношение към българската народност. Дори в новата конституция на държавата е регламентирано присъствието в републиката на сърби, власи, албанци, гърци, но не и на българи. Яростно бе отхвърлено чрез съдебна процедура създаването в Охрид на българско сдружение „Радко“. С една дума, въпреки много усилия и инициативи — салдото остана отрицателно за българската позиция.

Основният фактор, който определяше евроатлантическата интеграция на България обаче си оставаха страните членки на НАТО в Европейския съюз и преди всичко САЩ. Това накара правителството на Костов да постави на първо място международните отношения именно с тези държави. Никога след 1989 г. България не е имала толкова интензивни отношения със западноевропейските държави и САЩ. Тъкмо това обаче постави на втори план насъщните за народа социални и икономически проблеми породени от структурната реформа.

Правителството се надяваше, че те ще бъдат решени от реализиране на евроатлантическата интеграция, което в края на краищата се оказа политическо късогледство. Споменатият категоричен приоритет на правителството на ОДС изтика на заден план и отношенията ни с държавите от бившия Съветския съюз и Близкия изток, които са били винаги потенциален пазар на българското производство.