Петър Константинов - История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001

Още в първата половина на 2000 г. обаче един почти незабележим факт оказа трайно влияние върху изненадващите събития, които предстояха да настъпят. Президентът Стоянов изяви намерение да се кандидатира за втори мандат като „независим кандидат“ за президент, но забележете — „подкрепен от СДС“. Формулировката беше много странна и само малцина разбраха подтекста на условието. От встъпването си на поста Стоянов имаше за основна задача поддържането по всички възможни начини на „висок личен рейтинг“, непрекъснато натрапван на печатните и електронни медии. Това бе предназначено не само за широка консумация, а преди всичко да респектира ръководството на собствената партия. В това число и лидера на партията, който носеше на плещите си отговорността за цялостното управление на страната от СДС и затова имаше право на собствено мнение. Внушението, че високия рейтинг на Стоянов е решителния фактор за повторна изборна победа на СДС трябваше да принуди и онези членове от ръководството на СДС, които се споделяха такава презумпция. В това отношение ходът на Стоянов успя да осигури твърде ранното и предварително заангажиращо становище на СДС. Мнозина се запитаха защо президентът поставя този въпрос доста месеци преди парламентарните и още повече преди президентските избори. Някои разбираха, че с този ход се блокираше възможността на СДС за бъдещи коалиционни и тактически ходове. Нещо повече — че някакъв възможен конкурент за президентския пост тревожи Стоянов далеч преди реалния образ на опонента да се е появил на хоризонта. Възможности за дискусия по този въпрос обаче не бяха допуснати. Дори опита през септември 2000 г. един от основателите на СДС Лучников да изкаже свое мнение, срещнаха острата реакция на президентското самолюбие.

Костов и ръководството на СДС, уповаващи се на международното признание и безспорни постижения на правителството, но и недооценяващи значението на социалноикономическите проблеми, се надяваха на нова изборна победа. Недооценяваше се просто факта, че пред изборните урни щяха да застанат не ръководителите на ЕС, а народа на България.

В последните дни на 2000 г. Симеон Втори отправи кратко, но силно новогодишно послание до българския народ, от което ставаше ясно, че изживяната болка от над по-лувековно насилствено изгнание, не бе променило чувството му за дълг към народа и Отечеството. Ставаше ясно, че той има твърдото намерение да влезе в българската политика.

Това измени коренно ситуацията и даде нов и неочакван ход на събитията. През януари 2001 г. царят пристигна в страната и бе потърсено чрез Конституционния съд правото му да се кандидатира за президентските избори. На 8 февруари Конституционният съд не допусна Симеон Втори да се кандидатира по чисто формални съображения. На следващия ден царят направи кратка, но потвърждаваща решението му за участие в политическия живот декларация и на 11 февруари отпътува за Мадрид. В испанската столица той прие лидери на демократични, но неучастващи в момента в управлението на СДС формации, които можеха да представят политически фундамент при новата роля, която Симеон Втори предстоеше да играе в живота на България. Разкриване подробностите за периода между отпътуването на царя за Мадрид в началото на февруари 2001 г. и завръщането му в София в началото на април същата година са въпрос на бъдещи изследвания. Те може би ще бъдат в състояние да обяснят някои детайли в поведението на Симеон Втори след завръщането му през април. Важното е, че още с встъпването си на българска земя на 4 април царят декларира, че „не е в природата му да пречи на когото и да било“, и, че не е изменил решението си да участва пряко в живота на България. Въпросът беше — като какъв?

Междувременно началният процент, с който бе започнал рейтинга на евентуалната политическа формация, която би била подкрепена от царя от 4% в първите два месеца на годината само за броени дни достигна 44%. На 6 април във „Врана“ Симеон Втори обяви, че учредява национално движение за участие в изборите. Два дни по-късно бе учредено „Национално движение Симеон Втори“. Софийският градски съд, а по-късно и Върховния касационен съд отказаха регистрирането на НДСВ. Симеон Втори обяви, че ще се яви на изборите с Партията на българските жени и Движение „Оборище“. Едва на 3 май ЦИК допусна НДСВ в предизборното състезание — и то само пет минути преди изтичане на крайния срок. Никоя политическа формация в историята на следосвобожденска България не познава толкова бързо и широко проникване сред обществеността, както това реализира НДСВ в пролетта на 2001 г. Без съмнение, че тази бързина носеше и негативи, които щяха да се появят по-късно. В навечерието на парламентарните избори обаче въздействието на НДСВ или по-точно казано — на личността Симеон Втори се оказа толкова силно, че се наложи в ответна контраагитация да бъдат включени дори и „деполитизирани“ личности от висшето държавно управление като Петър Стоянов и столичния кмет Стефан Софиянски. Доведен беше дори председателят на Американския комитет за разширяване на НАТО Брус Джексън, който заяви, че евентуално възстановяване на монархията в България ще попречи на приемането й в НАТО. На това никой не погледна сериозно при положение, че повечето от европейските членки на НАТО бяха утвърдени монархии. Симеон Втори се задоволи да каже, че промяна на формата на управление не стои на дневен ред. По-голяма част от демократичните формации, готови в началото на годината да бъдат негова политическа база — Гражданската партия на Богомил Бонев, „Демократичният алеанс“ на Ренета Инджова и почти всички процарски политически формации снеха изборните си листи и заявиха, че подкрепят НДСВ. Само СДС и определени прокомунистически елементи оставиха по една „монархическа“ формация с определена цел — отвличане на гласове от НДСВ. В което и успяха.