Петър Константинов: История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001

Едно от първите решения на НИС на СДС след избора на новото правителство беше всички членове на партийното ръководство и техните съпруги да излязат от бордовете на частни, общински и държавни фирми. Забраната обаче не бе задължителна за министри. Така решението не попречи на новия правителствен елит да продължи бизнеса си чрез подставени лица.

Този процес се катализираше и от масовото навлизане в новосформираната синя партия и на дейци придобили „опит“ от времето на тоталитарния „режим“ или посттоталитарната „стопанска активност“.

След подписването на споразумението с МВФ финансовата стабилизация в страната стана утвърден факт. На все по-широк фронт продължи приватизацията. При управлението на Костов бяха сключени над 3000 приватизационни сделки като повече от половината от тях за цели предприятия. Недостатъчна прозрачност на приватизацията обаче и липсата на сериозно предварително проучване на купувачите натрупаха сериозни негативи за правителството и задълбочиха процесите на корупция в стопанската дейност. Обикновеният българин никога няма да узнае защо гиганти като „Кремиковци“ и „Агрополихим-Девня“ са продавани съответно за 1 долар и 1 лев, защо авиокомпания „Балкан“ е купена за смехотворните 150 000 долара, а „Химко“ Враца за 1 милион лева, солиден завод като „Ямболен“ е изтъргуван за 1 милион и 200 хиляди лева. И най-важното — кой е виновен за всичко това?

Приватизирани бяха последователно „Експресбанк“, „Хебросбанк“, „Булбанк“. Към края на управлението на правителството Костов се твърдеше, че 80% от брутния вътрешен продукт се осъществява вече от частния сектор. Всъщност това едва ли отговаря на действителността защото такива крупни монолити като БТК, НЕК, „Булгартабакхолдинг“, ДЗИ, ДСК, ВИК, „Биохим“, приватизацията на инфраструктурната мрежа, на здравната система предстояха тепърва.

Междувременно корупцията съпътстваше все по-широко почти всички стопански и административни дейности в страната. Заедно с организираната престъпност, тя се явяваше основна пречка за крупни действащи чужди инвестиции у нас. В края на 1997 г. Народното събрание прие мерки за борба с престъпността и корупцията, само няколко месеца по-късно Министерският съвет прие „стратегия за борба с престъпността“. Въпреки това създадената комисия „Антимафия“ към НС гласува през април 1998 г. „законовите мерки срещу прането на пари“. Фактически обаче до края на управлението на ОДС съществени резултати срещу тази гангрена в обществено-икономическия живот в България не бяха постигнати. Напротив, ерозивната й дейност, мълчаливо и непреодолимо заемаше нови параметри преди всичко в системата на държавната власт.

Използвайки финансовата стабилност правителството де-номинира на 1 юли 1999 г. лева в съотношение 1:1000. Макар и незначителни, отрицателните последици от тази операция бяха отново за сметка на обикновените и социално слаби потребители. Така 1 лев стана равен на 1 германска марка.

Още в програмната си декларация правителството на ОДС обяви, че основен приоритет на новото управление е евроатлантическата интеграция на България. Именно в това направление бе поставена изцяло и международната активност на държавата. Там бяха съсредоточени и основните усилия на българската дипломация. Всичко останало мина на втори план.

Всъщност тази основна линия налагаше разумно и постъпателно реализиране на плана за членство чрез двустранни консултации и контакти на експертно, дипломатическо и политическо равнище с водещи страни-членки на НАТО и новите членки (Полша, Чехия, Унгария) с цел запознаване с техния опит и осигуряване подкрепата на техните правителства за българската кандидатура.

Целият процес логично трябваше да започне с нормализиране и оптимизиране на отношенията със съседните страни. Нещо повече. Под влияние предимно на външни фактори на 9 октомври 1997 г. бе подписано Рамковото споразумение за малцинствата. Към него обаче не бе включен никакъв придружаващ текст, както това бяха направили вече редица други страни, включително и членки на ЕС. След подписването и ратифицирането на този международен документ правителството не използва нито веднъж активно и ефективно неговите клаузи в защита на националните и малцинствени права на многохилядното българско компактно население, останало като национално малцинство извън държавните граници. Сякаш то изобщо не съществуваше.

Този въпрос не беше никога включен в дневния ред на поредица от двустранни срещи, провеждани от правителството и особено от президента Стоянов. С една дума по отношение положението на българите в съседните страни се възприе поведението на почти пълна пасивност, характерна за тоталитарния режим.